Майн Рид - Екипажът на „Пандора“

— Бен, ще ни намерят! Какво да правим, Бен? Ще ни изколят като нищо, ако останем тука!

— Да останем тука? Какво говориш! Живо, Снежко! Бързай, Уилям! Не се бавете! Спускайте се на „Катамаран“! Нашият сал е здрав, върви добре. Няма да ни настигнат!

— Да се надяваме, капитане! — каза Снежко, скачайки от въжето върху сала.

Да прережат въжето и да се отблъснат бе работа за минута. Предметите можеха да се виждат вече по-ясно и по-надалече. Китът се издигаше като огромна скала. Зад него плаваше салът на останалия екипаж на „Пандора“, на не повече от сто сажена. Двадесетина души, окъсани, брадясали, кости и кожа, се суетяха около кормилото, при платното и при веслата. Види се, бяха крайно поразени от открилото се пред очите им зрелище.

Нашите приятели, разбира се, не бяха учудени. Те вече знаеха каква е работата, благодарение на подслушания разговор.

Моряците от „Пандора“ се втрещиха като видяха сал, приличен на техния. Какви бяха тези четирима самотници сред океана? Светлина та все още не бе достатъчно ярка и да се различат лицата не бе възможно. Те знаеха, че Бен и Уилям са се спасили със сал, но нали бяха само двамината, освен това салът им нямаше бурета, нито мачти, нито платна.

Когато на големия сал забелязаха бягството на „Катамаран“, решиха, че бегълците имат вода, която не искат да делят с други. Щом тази увереност се появи у онези, които умираха от жажда, всички с удвоена енергия се заловиха за работа. За няколко минути те доплаваха до голямата тъмна маса, увенчана с огъня, който бе пробудил толкова надежди. Познаха в нея кашалота и се досетиха за причината, поради която се намираше той на това място. Някои предлагаха да останат и да се наядат до насита.

— За сега нямаме нужда от ядене! — изкрещя Легро. — Трябва да пием. На кашалота няма да намерим пиене, я! По-скоро да настигнем тоя сал, да вземем водата му и тогава да се върнем тук!

Предложението бе одобрено, гребците залегнаха за веслата с нова сила.

Ще се върнем лесно — продължи да говори задъхан Легро, — след час мъглата ще се вдигне съвсем. Ще видим кита и от двадесет мили по дима. Гребете, дяволи! Не забравяйте, че в едно от буретата има вода! Там! Пред нас!

Последните думи имаха магическо въздействие. Още известно време преследвачите не можаха да разгледат лицата на бегълците, мъглата ги скриваше, но ето че малко по-малко слънцето заля цялата околност и стана съвсем светло.

Най-напред моряците познаха своя бивш готвач — по черната къдрава глава.

— Ей, ей! — закрещяха. — Почакай, черньо! Защо, дявол да ви взе ме, сте побързали да прережете въжето? Почакайте! Няма да ви направим нищо лошо!

Тези думи имаха съвсем обратно действие. Снежко се залови още по-здраво за веслата. Бен и Уилям не му отстъпваха по старание. Никой не искаше да възобнови познанството със старите си спътници от „Пандора“. Тогава увещанията се замениха с ругатни и заплахи. Но като не получиха нито дума в отговор, те замлъкнаха и яростно започнаха да догонват „Катамаран“.

На двата сала се изпотрепаха да натискат веслата по-здраво. „Катамаран“, който бе по-добре устроен, по-добре екипиран, разбира се, би могъл да изпревари враговете си, ако му помогнеше вятърът. Но за жалост, вятър нямаше и трябваше да се задоволят с веслата. В това отношение предимството бе на страната на врага. Той имаше двадесет весла, които бяха и пуснати в ход заедно с ханшпугите, дъските, парчетата от мачтите. А на „Катамаран“, освен чифт весла, нямаше друго. Скоро четиримата приятели забелязаха, че враговете ги настигат все по-бързо.

По-малко издръжливи хора биха се отказали от такава борба. Но Бен и Снежко не се даваха без бой. Дори без да се надяват на успех, те решиха да защищават себе си и юношите до последната капка кръв.

— Не можем да очакваме от тия диваци друго, освен да ни изядат-каза Бен. Те са акули, не хора. Дръж веслата! Още не е пропаднало всичко!

— Не се безпокой! — каза Снежко. — Докато ми служат ръцете, няма да се оставя. За мене не се бойте!

Докато траеше преследването, на хоризонта се бе появила тъмна ивица. Тя именно поддържаше бодростта на моряците. Простият наблюдател не би обърнал внимание на тази ивица, но опитният моряк веднага можеше да се досети че тя предвещава силен и при това попътен вятър.

Бен я показа на Снежко и двамата се ободриха. Щом духнеше вятърът, щяха да отминат много напред.

— Трябва да издържим още поне двадесет минути — каза Бен, — ако ти е скъп животът, греби по-бързо, съмна се, ще се приближат…