Майн Рид - Екипажът на „Пандора“

Приятелите бяха привикнали с „Катамаран“ като с родна къща, дълбоко чувство на признателност към него завладя сърцата им.

Вдигна се неочаквано вятър, лодката заплава бързо, но салът не се отделяше от нея, сякаш не искаше да се раздели с господарите си.

Разбира се, след няколко минути, когато платното на лодката се издуеше, той завинаги щеше да се раздели с тях.

Внезапен вик се изтръгна от гърдите на Уилям и отвлече вниманието на Бен и Снежко от работата им. Юнгата гледаше океана, до него Лали стоеше с широко разтворените си прекрасни очи.

— Какво гледаш така, момче? — попита Бен.

На Уилям му се беше сторило, че на хоризонта е видял платно. Но то бе изчезнало неочаквано. Момчето мълчеше. Изведнъж белият предмет на хоризонта се показа отново. Този път го забелязаха всички.

— Ето го! Платно! — викна Уилям.

— Платно ли? Лъжеш се, гълъбче. Това е кит, който плува и вдига пяна по пътя си! — каза Бен.

— Ами тогава те са няколко, вижте! Като че ли са дузина!

— Искаш да кажеш петдесет парчета!

— Нещастие! Те плуват към нас! — викна Снежко.

— Това е точно така! — потвърди Бен. — И никак не ми харесва. Плуват към определена цел. В подобни случаи е крайно опасно да се намериш на пътя им, особено на такава неустойчива лодка като нашата.

Гледката бе рядко любопитна. Китовете наистина се приближаваха, порейки бързо водите. Ту се появяваха над повърхността, ту внезапно се гмурваха под нея. Бяха се образували вълни с бели гребени, като при буря.

Това обстоятелство разтревожи бившия китоловец, който добре познаваше нрава на китовете, знаеше, че вълнението, извикано от движението на стадо китове, е достатъчно да преобърне и по-устойчив плавателен съд. Ако някой от китовете, минавайки край лодката, намислеше да се гмурне, тя непременно щеше да се преобърне.

Но не беше време за предположения, китовете се движеха бързо. Не минаха и десет минути и предният се изравни с лодката и сала. Другите плуваха както завърнеха, заемаха не по-малко от една квадратна миля. Лодката и „Катамаран“ се намериха скоро в средата.

Бен не бе виждал никога подобно грамадно стадо. То се състоеше от женски и от рожби, предвождани от стари мъжкари. Океанът наоколо сякаш вреше на няколко мили в окръжност. Китовете плуваха един подир друг, това шествие би било много интересно за зрители, които биха се намирали на сигурно място. Но нашият екипаж наблюдаваше с ужас мощните движения на чудовищата, силните им буйни скокове и със замрели сърца се прислушваха в шумното им дишане.

Почти всичките китове бяха вече отминали, когато най-страшния — водачът, се оказа последен и право срещу лодката. Главата и част от гърба му се издигаха над водата. Той удряше грамадната си опашка, сякаш даваше заповеди на останалите. Не се знаеше дали искаше да им повели да продължат, или да ги предпази от някаква приближаваща се опасност. Видът му бе така застрашителен, че Бен, старият китоловец, не се сдържа и извика от ужас, Лали едва не припадна в ръцете му.

Нищо не можеше да отстрани съдбоносната среща. Четиримата не успяха да се опомнят. Китът идеше право срещу тях. Те се намериха внезапно във въздуха, сетне потънаха дълбоко във водата.

Изплуваха едновременно и почти внезапно. Бен и Снежко не изгубиха присъствие на духа, озърнаха се светкавично, търсейки лодката. Но уви! От нея бяха останали само частите от строшените дъски — наоколо плуваха две-три бурета, веслата, ханшпугите, няколко парчета насмолено платно, сред които безпомощно се бореха Уилям и Лали.

— Към Катамаран! — заповяда Бен.

Не измина минута и Бен и Уилям вече плуваха към сала, нататък се бе запътил и негърът, прихванал момичето към лявото си рамо.

Скоро и четиримата бяха на сала, отново се бяха спасили благодарение на него от явна смърт.

Произшествието не бе учудило никого. Щом Бен бе почувствувал удара, бе разбрал каква е работата: китът бе ударил с перките си долната част на лодката и я бе разбил като черупка. После, сякаш нищо не се бе случило, чудовището си бе продължило пътя.

Като се поуспокоиха, нашите приятели прецениха загубата. Запасите им, добити с такъв труд, веслата, необходимите принадлежности бяха разхвърляни по водата на всички страни. Най-лошото бе, че сандъкът на Бен, в който бе сложено всичкото месо, бе изчезнал. Очевидно бе потънал. Бурето с вода и онова с виното бяха добре запушени и плаваха над вълните. Положението бе наистина отчайващо. Но Бен Брас и Снежко не бяха от онези, които се отчайват, Уилям и Лали се възхищаваха от тях и вземаха пример, и не отстъпваха също. Салът се клатушкаше така че да се стои бе невъзможно. Като изчакаха стихването на вълнението, приятелите отново се заловиха за работа, за да възстановят сала в предишния му вид.