Майн Рид - Скватерите

Но времето минаваше, а поведението на лъвицата не се променяше. Тя продължаваше да обикаля труповете, не се докосваше до ориксите, макар че сочното им месо сигурно я привличаше. Тя пазеше храната като вярно куче, без да се докосва до нея, но и без да разрешава на някого да се доближи.

Продължаваше да надава рев, в него имаше ярост и отчаяние и той всяваше страх у младите бури и добитъка им. Дори кучетата трепереха и се криеха под колите. А те биха нападнали смело, ако ловците ги насъскат, макар че щеше да ги чака участта на антилопите. Младите ловци знаеха това и не изпратиха на сигурна смърт верните си слуги.

Като разбраха, че лъвицата няма намерение да се отдалечи, нашите приятели се простиха с надеждата да имат за вечеря прясно месо.

Малко след това се появиха други зверове, пет или шест хиени, които се приближиха до мястото на кървавия бой, но все още стояха настрана от страх пред лъвицата. Все пак техните жадни погледи ясно изразяваха какви са намеренията им.

Тези неприятни животни станаха причина ловците да променят плана си. Ако лъвицата допуснеше хиените да се докопат до антилопите, от животните скоро нямаше да остане нищо. И тъй като младите бури искаха да имат прясно месо, ако не за вечеря, то поне за закуска, трябваше да прогонят хиените. Но как? Хендрик и Вилхелм предложиха да нападнат лъвицата и така да прогонят хиените и всички хищници. Но ботаникът пак им възрази и успя да ги възпре.

Може би той трудно би успял в това, ако не беше направено едно неочаквано предложение от Конго: той сам да се справи с лъвицата.

— Как така, съвсем сам ли? — попитаха момчетата.

— Да, съвсем сам — отговори кафърът.

— Ти си луд, та лъвицата ще те разкъса!

— Не се бойте, Конго ще я убие и ще се върне без драскотина дори…

— Ще вземеш ли пушка?

— Конго не може да стреля — отговори зулусът. — Той моли само младите господари да не му помагат и да не мърдат от местата си.

— Но защо не искаш някой от нас да дойде с теб? Лъвицата е толкова разярена…

— Да, лъвицата е разярена. Толкова по-добре за Конго. Значи тя няма да избяга.

— Какво ще направиш?

— Ей сега ще видите.

Всички бяха уверени, че Конго рискува напразно. Фацетане считаше това предложение за самохвалство и би му се присмял, но все още помнеше последното си поражение, след като се присмя на Конго при преминаването на реката. Въпреки страха, че съперникът му може би щеше да прояви по-голяма смелост от него бушменът се въздържа да изрази на глас завистта си.

Младите скватери, особено Ханс, се постараха да разубедят Конго, но Дебелия Вилхелм мислеше иначе. Той познаваше кафъра по-добре от другите и беше уверен, че намеренията му не са самохвалство.

— Щом е уверен в успеха си, можем да му вярваме — заключи Вилхелм.

Тази увереност, а също и любопитството от един такъв двубой надделяха над последните съмнения и на Конго му беше разрешено да нападне лъвицата.

Напълно обяснимо бе всеобщото внимание към зулуса и вълнението, което обхвана зрителите, докато той се приготвяше за битката. Всички си спомняха как той определи дълбочината на реката и как я премина, но сега нещата бяха много по-различни и по-опасни.

Приготовленията не траяха дълго. Зулуският воин се напъха в колата и излезе оттам в пълно бойно снаряжение, което си заслужава да бъде описано.

В дясната си ръка Конго държеше шест асагая. Асагай, това е копие, по-късо и по-леко от обикновените, и се хвърля срещу противника от доста далеч.

Трудно е човек да си представи колко ловко действат с това копие всички диви племена в Африка, и особено кафрите. Те го хвърлят с една ръка от около сто метра разстояние и улучват целта с такава точност и сила, както и стрелата или куршумът.

И тъй, Конго държеше в дясната си ръка шест такива асагая, а в лявата — някакъв продълговат предмет, дълъг около два метра и широк около един. Той беше направен от кожа и беше огънат така, че напомняте лодка. Това беше зулуски щит, макар и малко по-голям от тези, които кафрите употребяват в бой. Въпреки големината си щитът беше лек и едновременно с това толкова здрав, че не биха го пробили нито куршум нито копие, нито стрела. Посредством два здрави кожени ремъка щитът можеше да бъде придвижван свободно. Зад него можеше да се скрие и най-високият зулус.

Конго се отдалечи мълчаливо от лагера, като държеше в едната си ръка щита и петте копия, а в другата — шестото копие, готово за хвърляне.