Майн Рид - Скватерите

Заети да наблюдават лъва, младежите съвсем забравиха за другарката му, а когато се сетиха за нея и я потърсиха, видяха, че тя е вече далеч в равнината, промъквайки се както лъва преди малко: ту с пълзене по тревата, ту с притичване от храст до храст, като се оглеждаше дали би могла да пресече пътя за отстъпление на антилопите. Вече стана ясен планът на хищниците — мъжкият пое атаката срещу ориксите, а лъвицата трябваше да им попречи да се отклонят от този път или да се върнат обратно, ако забележат лъва.

Планът им беше отличен и макар че младите скватери се лишаваха от плячка, те дотолкова се заинтересуваха от тактическите маневри на хищниците, че забравиха всичко и следяха с неотслабващо внимание драмата, разиграваща се пред очите им.

Ориксите приближаваха мравуняка, където ги дебнеше врагът им. Те тичаха бодро и уверено и отвреме-навреме размахваха пухкавите си опашки да отпъдят мухите. Лъвицата беше стигнала до избраното място и се притаи в тревата, за да пресрещне клетите животни при отстъплението им. Когато антилопите се озоваха близо до лъва, той дръпна главата си назад така, че тя се скри под гъстата му грива. Ориксите не го забелязаха, но и той не ги виждаше и разчиташе единствено на слуха си, за да определи момента за скок. Точно когато животните минаваха на около петнадесет-двадесет крачки от него, лъвът, удряйки хълбоците си с вдигната като струна опашка и с опъната напред глава, скочи и тялото му прелетя във въздуха като с крила. Той преодоля разстоянието до близкия орикс с един скок и се озова на гърба на уплашеното животно. Повали го с един страшен удар на лапата си, ориксът подви крака, а втори удар го повали на земята. Без да обръща внимание на втората антилопа, лъвът прегриза с мощните си челюсти гърлото на жертвата си и почна да пие кръвта й.

Жертвата беше мъжката антилопа, която тичаше първа. А женската, изплашена от нападението, побягна Двойно по-бързо и ловците вече си мислеха, че е успяла да се спаси. Но такова предателство не беше в характера на благородния орикс. След като се съвзе от първоначалната уплаха, женската се насочи към врага, наведе глава към земята така, че рогата й застанаха хоризонтално, и се хвърли към лъва, който беше зает с кървавата си трапеза, без да подозира някаква опасност. Две остри копия се забиха в хълбока му и започна страшна борба.

Движенията на животните бяха толкова бързи, че ловците трудно можеха да следят борбата. Ревът на лъва престана, но се чуха други, по-остри звуци. След малко на мястото на боя дотича лъвицата. Тя повали с един удар женския орикс и с това борбата приключи. Но ревът на лъвицата не изразяваше победно тържество. В него имаше нещо странно. А защо не й отговаряше лъвът? Той си седеше върху трупа на мъжкия орикс и сякаш продължаваше да пие кръвта му. Но не се движеше, нито един мускул не потрепваше по тялото му и като че ли беше престанал да диша. Дали не беше загинал от ударите на антилопата?

Имаше нещо необяснимо във всичко, което се случи. Неподвижният и безмълвен лъв, тревожният рев на лъвицата, която се мяташе около повалените трупове… В краката на лъвицата лежеше плячката й, но тя дори и не помисляше да утоли глада си. Може би не й позволяваше царственият й съпруг? Дали той не беше решил да остави само за себе си и двата орикса?

Наистина, случва се понякога старият лъв да отпъжда от плячката си всички други членове на семейството си, докато самият той напълно засити глада си, и едва тогава допуска другите до остатъците от плячката. Но сега не беше така. Плячката можеше да стигне и дори да пресити и двете животни. Ловците си мислеха, въпреки примерите, които се срещат сред хората, че такова благородно и великодушно животно като лъва не е способно на груба постъпка и честно ще раздели с Другарката си плячката.

Но как би могло да се обясни поведението на лъвицата? Тя продължаваше да се върти около окървавените трупове; ту се навеждаше към земята, ту докосваше муцуната на лъва, сякаш го целуваше. Но нито нейните милувки, нито жалните й стонове получиха отговор. Ясно беше, че лъвът е мъртъв като двете антилопи. Като се убедиха в това, младежите започнаха Да обмислят как биха могли те да вземат двете антилопи.

Не беше възможно обаче да се приближат, докато лъвицата беше там.

Също така не можеха да изгонят лъвицата, която беше изпаднала в ярост: ударите с опашката, бързите стъпки, гневният рев, кръвожадните погледи — всичко това изразяваше скръб. Всяко движение съдържаше заплаха. Ловците дори и не помислиха да я нападнат, а благоразумно се отдръпнаха към колата, където да могат евентуално да се скрият при нападение от нейна страна. Надяваха се все пак, че хищникът скоро ще се отдалечи и тогава ще могат да вземат двете антилопи.