Майн Рид - Скватерите

Другарката му не изоставаше, тя очевидно също така се интересуваше от невиждания предмет, както и той; големите й, блестящи очи бяха широко разтворени и от време на време тя дори спираше, за да разгледа по-добре.

Изведнъж странният предмет изчезна в тревата; след малко пак се показа, но вече в друг вид. Нещо до него силно светна на слънцето и този блясък като че омая мъжкия, той не можеше да се помръдне от мястото си, а все стоеше и гледаше.

Но това беше последният му поглед. Показа се светлинка, нещо го удари в сърцето и той престана да вижда!

Женската веднага с блеене изтича при него. Тя не разбираше причината за смъртта му, но знаеше, че той е мъртъв. На страната му имаше рана, от нея течеше струя червена кръв. Тя никога не бе виждала подобна смърт, но знаеше, че той е мъртъв. Неговото мълчание, неподвижно изопнатите му членове, стъкловидните очи — всичко това й говореше за неговата смърт. Тя би избягала, но не можеше да го изостави, дори мъртъв. Между това, се чу нов изстрел и тя самата легна до него.

Младият ловец стана и изтича при труповете. В бързината си, противно на обичая на всички ловци, той дори не напълни пушката си след изстрела. Това му се видя излишно, равнината беше съвсем открита и нито едно животно не се виждаше по нея. Но какво беше учудването му, когато, дотърчал до труповете на антилопите, видя там трета, жива!

Да, това беше малко животинче, не по-голямо от нашенски заек. То тичаше, подскачайки, около трупа на майка си и блееше с жално гласче.

Хендрик бе учуден, защото по-рано не бе забелязал това дребосъче: високата трева го бе скривала. А сега, при Вида на осиротялото малко, му стана много жалко, че бе убил майката. И само съзнанието, че бе направил това не за празно удоволствие, малко успокои съвестта му.

Малкият уреби щеше да бъде прекрасен подарък за Ян, който отдавна мечтаеше да има също такава антилопа като Гертруда. Щяха да го хранят с краве мляко и тъй като Хендрик го бе лишил от баща и майка, сега трябваше да се погрижи за него. Лесно беше да го улови, защото то не се отдалечаваше от трупа на майка си; и наистина хубавичкото създание скоро беше в ръцете на ловеца.

След това той върза двата трупа заедно, закачи края на въжето за рога на мъжкия и повлече плячката към лагера.

Всички се зарадваха много при вида на прекрасния лов. Но най-много се радваше малкият Ян! Сега той вече нямаше защо да завижда на сестра си; самият той имаше също такава хубава антилопа!

По-добре щеше да е Ян никога да не беше виждал малкото уреби; по-добре и за него и за животното, защото още на другата нощ невинното създание стана причина за ужас в лагера.

Всички легнаха да спят, както и предната нощ, Фон Блум с децата във фургона, а бушменът накладе малко настрана огън и се изтегна пред него, като се покри с овнешки кожи.

Хиените не ги безпокояха, защото вниманието на тези хищници бе обърнато към труповете на трите коня, които Блум застреля предната вечер, след като предварително ги откара по-надалече от фургона. При тази разкошна вечеря отвратителните животни нямаше да рискуват да отидат към лагера, където бяха така недружелюбно приети предната нощ. Така мислеше Блум, като заспиваше.

Изведнъж го разбуди остър крясък, сякаш в предсмъртна агония. След това се чу друг, като че бързо заглушен вик.

Скватерът и останалите, тъй като всички се събудиха, познаха в тези викове блеенето на уреби.

— Хиените го душат — помислиха си те. Но не успяха да изкажат това си мнение, защото чуха нов, съвсем друг вик, при който всички скочиха така бързо, сякаш бе избухнала бомба под фургона. Викаше малкият Ян й викът му идеше от същата страна, откъдето се чуваше и заглушеният вик на уреби.

— О, Боже! — извикаха всички. — Какво може да значи това?

След острия кратък вик се чу някакъв неопределен шум като борба, после пак крясъците на Ян, който викаше за помощ. Тези викове няколко пъти се прекъсваха и всеки път се чуваха по-надалече.

Види се, някой го беше грабнал!

Тази мисъл изведнъж порази Фон Блум, Хендрик и Ханс. Разбира се, всички бяха в ужас; но тъй като не бяха още успели съвсем да се опомнят от съня, те не знаеха какво да правят. Нов вик на Ян обаче ги накара да се опомнят и всички се втурнаха нататък, откъдето се чуваха виковете на момчето. Те така бързаха, че не взеха дори пушките.

Тоти също скочи; тя не можеше да обясни нищо и високо плачеше от страх. Да я разпитват — значеше само да губят напразно времето си. Свартбой не се виждаше нийде; но високите му ругатни и проклятия се чуваха отдалече. В същото време всички видяха и една пламтяща главня, която се движеше бързо в тъмното, очевидно в ръцете на верния слуга.