Майн Рид - Скватерите

Най-после дъното бе закрепено прекрасно на клоните; дружен радостен вик се чу долу и Фон Блум му отговори отгоре.

По този начин най-трудната част от работата бе свършена. Стените на фургона бяха пренесени на части на дървото и там бяха поставени на местата им. За да турят покрива, стана нужда да отсекат някои клони горе — към залез слънце всичко беше готово и семейството нощува още същата нощ в новото жилище.

Но то не беше още съвсем готово. Работиха върху него и на другия ден. С помощта на дълги прътове пред къщата бе направена и широка тераса. Прътовете бяха свързани с пръчки от плачеща върба, която растеше в изобилие по брега на езерото, понеже тази местност можеше да бъде наречена родина на това дърво. На терасата поставиха дебел слой глина, изкопана край езерото; така че в случай на нужда да могат да накладат на нея огън и да си приготвят вечеря.

Когато къщата бе съвсем готова, Свартбой направи две платформи за себе си и за Тоти на същата нвана, но малко по-настрана. И над всяка платформа издигнаха покрив за защита от дъжд и роса. Видът на тези покриви, големи колкото чадър за дъжд, беше много странен, но това не бе чудно, защото бяха направени от ушите на слона.

Сега вече нищо не възпираше Фон Блум и той можеше да посвети всичкото си време на главната работа, заради която се бе заселил тук — лов на слонове. И той реши да я започне незабавно, защото не можеше да се чувства добре, докато не убие няколко от тези грамадни животни. И трябваше да се убеди дали ще може да убие поне едно от тях. Иначе какво щеше да стане с всичките му велики надежди и сметки? Несполуката в този случай щеше да ги постави в положение по-лошо от всеки друг път. Наистина по-лошо, защото този неуспех щеше да отнеме не само време, но и енергия.

Фон Блум не беше сигурен, че предприятието му е осъществимо. Но той нямаше избор; не виждаше никакво друго средство за живот и бе решил да опита това.

Рано сутринта всички бяха вече на крак. Фон Блум тръгна само с Хендрик и Свартбой, защото още не можеше да се реши да остави децата само на грижите на Тоти, която беше още почти дете. Ето защо той оставяше в лагера Ханс.

Най-напред ловците тръгнаха по течението на поточето, което изтичаше от езерото. Избраха този път, защото в тази посока растяха много храсти; а известно бе, че слоновете предпочитат залесените места пред откритите равнини. Бреговете на потока бяха покрити с широк пояс от храсти; по-нататък се виждаха на места групи големи дървета, а още по-нататък се простираше открита, почти незалесена равнина, покрита с чуден килим от трева и цветя. Оттатък тези ливади започваше пустинята, която се простираше до края на хоризонта на запад и изток. В северния й край се виждаше верига хълмове, а зад тях имаше безводна, суха степ. На юг се срещаха малки гори, макар че те не можеха да се нарекат изобщо гори, все пак можеха да служат за убежище на слонове.

Ловците забелязаха, че коритото на потока с разширяваше и че в дъждовното годишно време той сигурно се превръщаше в грамадна река. Но сега, с разширяването на коритото количеството на течащата вода в него постоянно намаляваше и на края, приблизително на една миля от лагера, потокът изчезваше съвсем.

Около половин миля по-нататък, Блум отново намери вода, но не течаща, а застояли локви. Но широкото сухо корито продължаваше както и по-рано; от двете му страни растяха такива гъсти храсти, че ловците можеха да се движат само по сухото.

По пътя те срещнаха различен дребен дивеч. Хендрик много искаше да даде няколко изстрела по него, но баща му забрани да стреля сега. На връщане можеше да прави каквото си ще; баща му сам щеше да помогне да убие някоя антилопа, за да имат прясно месо за вечеря. Но най-напред трябваше да се сдобият поне с няколко зъба.

Впрочем на Свартбой не забраняваха да си служи с лъка, защото това оръжие не издаваше никакъв шум. Свартбой бе взет не толкова за лова, колкото за да носи секирата и другите необходими за лова неща. Разбира се, той не забрави да си вземе лъка и стрелите. През всичкото време се взираше по кого да пусне малка отровна стрела.

Най-после срещна дивеч, достоен за вниманието му. На едно място коритото на реката правеше много голям завой; за да го избегнат, ловците излязоха в една доста голяма открита равнина. Насред тази равнина стоеше грамадна птица.

— Щраус! — извика Хендрик.

— Не — възрази бушменът, — това е паун.

— Да — потвърди Фон Блум, — той има право: това е паун.