Майн Рид - Скватерите

След около сто и петдесет крачки нашите ловци приближиха до една от локвите, за които споменахме по-рано. Тя беше доста широка и тинята по бреговете й бе запазила следите от копитата на много животни.

Свартбой се наведе, за да го разгледа по-добре, но след малко се изправи бързо; очите му се бяха разширили, устните му трепереха.

— Баас, мой баас! — завика той, като се обърна към Фон Блум. — Тук е дохождал слон! Ето следи от грамаден слон!

Невъзможно е да се смесят следите на слона с други — тези грамадни кръгли следи, поради страшната тежест на животното, дълбоко се бяха отпечатали по брега. Всяка от тях беше сякаш грамадна яма, достатъчно голяма, за да може да се постави в нея стълб.

Ловците разглеждаха тези следи с още по-голямо удоволствие, защото те бяха скорошни. Това беше очевидно, тъй като калта в тях още не беше изсъхнала. Слонът беше дохождал тук преди не повече от час.

На брега се виждаха много стари следи от тези великани; но тази нощ само един беше идвал тук и този слон беше вече стар и грамаден. За това говореха следите: следа от шейсет сантиметра можеше да остави само особено голям слон.

Разбира се, колкото по-стар е той, толкова е по-голям, само зъбите му да са цели; защото ако те случайно се строшат, вече не порастват. Те изпадат още в детинството на слона, когато са не по-дебели от клещите на омар. Но вторите, които ги заменят, остават вече за цял живот, за цели столетия — защото никой не знае колко време може да живее слонът.

Ако слонът строши зъбите си, което се случва често, остава за цял живот без тях. Макар че животното може би смята тази загуба за голямо нещастие за себе си, ако е по-умно, нарочно би ги трошило в първото попаднало дърво. Това, по всяка вероятност, би спомогнало за запазването на живота му, защото тогава хората не биха го преследвали така неуморно.

Като се посъветваха, ловците продължиха пътя по следите; Свартбой напред, Фон Блум и Хендрик подир него. Вървяха из храсталаците.

Обикновеният знак, че има слон, са храстите, които той изпояжда на минаване. Този път слонът не бе ял, но бушменът и без това различаваше лесно следите му.

Те изминаха няколко малки поляни и най-после излязоха на една широка, сред която се издигаше голям мравуняк. Слонът бе минал до самия него, спирал бе тук, бе дори лежал.

Фон Блум не знаеше, че слоновете имат навик да лягат. Той бе чувал, че те спят прави. Но Свартбой по-добре знаеше това. Той казваше, че понякога те спят прави, но по-често лягат, особено в местности, където не ги преследват. Бушменът смяташе за добър знак това, че слонът бе лягал, понеже според него, това доказваше, че наблизо никой не бе разтревожил тези животни и за това щеше да бъде по-лесно да се доближат до тях и да убият някой.

— Докато се разбягат — завърши бушменът, — ще убием достатъчно от тях.

Тази бележка на бушмена беше много важна. В местности, където ги изтребват, слоновете разбират значението на изстрелите и след няколко изстрела избягват много далече. Бягат не само тези, по които са стреляли, а всички; очевидно, те се предупреждават едни други; и в много късо време в местността не остава нито един слон.

И това преселване на животните е една от главните трудности за ловците.

Но ако слоновете не биват преследвани, изстрелът не ги плаши и само продължителният и упорит лов ги кара да напуснат местността.

И тъй, Свартбой остана много доволен, че слонът бе лежал и извади от този факт цял ред заключения.

Че слонът е лежал — това бе очевидно. Конусовидният мравуняк беше сплескан на мястото, където беше лежал гърбът му, формите на тялото му много ясно се бяха обрисували в праха, а дълбоката впадина в тревата бе направена от грамадния му зъб. Да, грамаден трябваше да бъде един зъб, за да оставеше такава следа!

Всички тези подробности Свартбой забеляза и съобщи на другарите си. При това, той им разказа твърде много неща за живота и нравите на това грамадно четириного.

— Слонът никога не ляга — каза той, — ако няма скала или мравуняк, или дърво, на което да може да се облегне. Иначе може да се преобърне на гръб, тогава му е много мъчно да стане и той става безпомощен като костенурка. Ето защо често спи дори прав, просто облегнат на стъблото на някое дърво, под сянката на което се крие с часове на жега.

— Той има любими дървета — продължаваше бушменът, — при които постоянно се връща по пладне — обикновеното му време за почивка. През нощта той не спи, през нощта си дири храна, ходи често много далече на водопой. Но в отдалечените местности, където не го преследват, слонът пасе и през деня, така че много е възможно нощната му дейност да се обяснява със страха да не срещне през деня човек. Между това ловците продължаваха да вървят по следите на открито оттатък мравуняка имаха друг характер. След почивката слонът изглежда бе добил апетит, защото бодливите храсти бяха изгризани. На едни места се търкаляха строшени клони, а на други дори големи дървета бяха изкоренени от неговия могъщ хобот. Слоновете често правят това, понякога за да достигнат по-удобно листата, а понякога за да опитат сладките и сочни корени на дървото, които много обичат. За да изтръгне дървото, най-напред слонът разравя земята около него, после със зъби, като с лост повдига дървото, обхваща го с хобот и го обръща. Особено обича той едрите видове мимози. Понякога великанът бива капризен: изтръгне дървото с корен, поноси го няколко крачки и го хвърли, почти без да го под бутне.