Майн Рид - Скватерите

И той се залови да обмисля най-малко опасния план за нападение. Но не успя да направи това. Слонът беше неспокоен и личеше, че се готвеше да продължи пътя си; след малко той можеше да тръгне и изчезне в гъсталака, като отнесе чудните си зъби.

Тези опасения накараха Фон Блум да се реши да действа незабавно — да се промъкне колкото е възможно по-близо до животното и да стреля. Той бе чувал, че е достатъчен и един куршум в челото, за да бъде убит слонът; и ако можеше само да застане така, че да се прицели добре, слонът щеше да бъде убит; защото скватерът се смяташе за добър стрелец.

Но сведението, че един куршум убива слона, за нещастие не беше вярно. Фон Блум го бе почерпил от учени, които бяха ходили на лов за слонове, без да излизат от кабинетите си. Ако те знаеха строежа на черепа на слона и положението на мозъка му, биха разбрали, че това е невъзможно.

Фон Блум вярваше на разказите им и направи голяма грешка. Вместо да стреля отстрана, което беше много лесно, той заобиколи храстите и скоро се намери на пътечката, по която щеше да мине животното. И наистина, едва избра мястото на засадата, когато видя, че слонът бавно иде насреща му. Още някакви десет, дванадесет грамадни крачки и гигантът щеше да бъде до мястото, където беше ловецът. Животното вървеше тихо, чуваше се само как водата се плискаше в стомаха му.

Фон Блум седеше зад едно голямо дърво. Слонът още не го виждаше и може би щеше да си отмине, ако ловецът бе допуснал това. За момент дори подобна мисъл мина през ума на Фон Блум; защото макар че той беше безусловно много смел, видът на гиганта не можеше да не му подейства.

Но ето, погледът му попадна върху прекрасните зъби. Той си спомни какво го бе принудило да стане ловец, помисли за изгубеното имущество, за решението си пак да стане богат, за съдбата на децата си.

И тези мисли го накараха да се реши. Той се прицели точно в челото на приближаващото животно; блесна светлинка, чу се изстрел и кълбета дим за миг скриха всичко от погледа му.

Но той чу високия вик на слона, трясък на трошещи се клони и когато димът се разпръсна, със съжаление видя, че животното беше изправено и куршумът очевидно бе попаднал право в челото, но вместо да убие животното, се бе сплескал и отскочил като бе накарал звяра да побеснее.

Той се мяташе от една страна на друга, поваляше дървета, трошеше клоните им и ги подхвърляше с хобота си нагоре, но, очевидно, не разбираше какво го бе ударило в челото.

За щастие, голямото дебело дърво скриваше Фон Блум, защото ако разяреното животно го бе видяло в този момент, фермерът нямаше да съществува вече. Ловецът разбираше и затова седеше без да помръдне, притиснат до дебелото стъбло.

Но Свартбой не излезе така благоразумен. Когато слонът тръгна напред, Хендрик го последва към храстите, където се бе скрил Фон Блум. Като чу изстрела и видя, че слонът остана невредим, бушменът изгуби мъжеството си, остави Хендрик и с вик хукна назад към групата акации.

Слонът чу виковете му, бързо се обърна, след малко беше вече на поляната, видя тичащия по нея бушмен и с ярост го подгони. Хендрик беше на старото си място, прикрит от храстите и благодарение на това остана незабелязан. Когато слонът тичаше край него, той гръмна и го нарани в плешката, което още повече усили яростта на животното. Без да спира, то тичаше подир Свартбой, като без съмнение смяташе, че нещастният бушмен му бе причинил болката, която чувстваше, без да разбира причината й.

Всичко това стана за не повече от две-три минути; Свартбой беше вече на десет крачки напред. Той искаше да дотърчи до горичката и да се покатери на върха на някое грамадно дърво. Това беше единственото средство да се спаси.

Но сега нещастникът разбра, че няма да успее: той едва бе достигнал до половината от поляната, гората бе още далеч, а слонът вече го настигаше. Той чуваше тежките стъпки на разярения гигант, чуваше глухото му ръмжене и сякаш чувстваше горещото му дишане. Не, не можеше да се мисли за спасение сред клоните на дърво — нямаше никаква надежда!

Всичко това мина бързо през ума на бушмена и той изведнъж се спря, обърна се и застана лице срещу лице със слона.

Направи това не защото беше намислил някакъв план за спасение и не от храброст. Не, това беше отчаяние. Той знаеше, че бягството няма да го спаси, слонът сигурно щеше да го настигне. Ако той се обърнеше, нямаше да бъде по-лошо, а може би и някоя ловка маневра можеше да го спаси.

Бушменът се намираше тъкмо сред поляната. Слонът се носеше право срещу него.