Майн Рид - Скватерите

Този ден семейството малко работи. Тежката работа по трупа на слона и нощните занимания бяха уморили много всички; и нито Фон Блум, нито другите имаха желание да се заловят за работа.

Свартбой измъкна краката на слона от пещите и ги очисти, поправи късовете, окачени за сушене, така че слънчевите лъчи да ги огряват по-добре. Фон Блум застреля трите останали коня, за да не се измъчват повече, нещастниците, тъй като на всички беше ясно, че те не могат да се оправят и смъртта беше само избавление за тях.

По този начин от всички стада, които имаше Фон Блум, бе останала само една крава: за нея се грижеха сега особено усърдно, тъй като без прекрасното мляко, което даваше, храната на нашите преселници щеше да е много груба. И всички ценяха услугите и усърдно се грижеха за нея: всеки ден я водеха на по-хубаво пасище, а през нощта я прибираха в безопасния краал, построен за нея от бодливи клони недалече от грамадната нвана.

Освен кравата, единственото животно, останало в лагера, беше и любимката на Гертруда, малката антилопа.

Но същия ден към нея се присъедини още едно прелестно малко животно, което по красота не отстъпваше на шпрингбока, но беше още по-малко. Това беше уреби, представител на един вид антилопи, който се въди по равнините и горите на Южна Африка.

Зверчето бе уловено от Хендрик. В същото време той достави за обяд и много вкусен дивеч, който се хареса на всички, освен на Свартбой, повече от месото на слона.

Всичко това Хендрик доби по следния начин: Към пладне излезе от лагера с пушка. Стори му се, че по обширната прекрасна ливада, която се разстилаше наоколо, скита някакво животно.

Като измина около половин миля, криейки са зад храстите, видя, че не се бе лъгал: наистина пред него на ливадата пасяха две животни, прилични на антилопи, но много малки — не повече от два фута.

Хендрик се досети, че са уреби. И излезе прав.

Постоянно криейки се зад храстите, младият ловец приближи още повече до животните. Но все пак те бяха на повече от триста стъпки от него и малката му пушка не можеше да ги достигне.

А между това не беше възможно да приближи повече, защото по-нататък нямаше нито един храст, зад който да може да се скрие. А животните бяха очевидно плашливи. Мъжкото постоянно опъваше красивата си шия и подозрително озъртайки се, леко поблейваше. Разбира се, нямаха намерение да позволят на ловеца да ги наближи.

Известно време Хендрик помисли какво да направи. Той приближаваше към животните в посоката на вятъра, но с досада забеляза, че пасат, движейки се срещу вятъра и по този начин все повече и повече се отдалечават от него.

Той беше готов вече да стане и да си върви, когато изведнъж му дойде на ум, че може би ще успее да ги улови с хитрост.

Той знаеше, че у много видове антилопи любопитството надминава дори страха. Неведнъж бе успявал да привлече шпрингбока на близко разстояние. Защо да не опита и сега?

Без да губи време, той бръкна в джоба си да вземе голямата червена кърпа, която неведнъж му беше служила в подобни случаи. За съжаление не я намери там.

Бързо претърси всички джобове. Не, кърпата я нямаше. Колко неприятно! Беше я забравил във фургона.

Дойде му на ум щастлива мисъл. Бе чувал, че любопитството на антилопите се привлича също така и от странни движения и форми, както и от ярките цветове. Той си спомни една проста хватка, която ловците често прилагаха в подобни случаи: трябваше само да застане с главата надолу, подпрян на ръце, и да размахва крака нагоре.

Веднага остави пушката на земята до себе си, изправи се върху ръцете си, а краката вдигна нагоре и започна да прави с тях най-фантастични движения във въздуха.

Хитростта сполучи. Мъжкият пръв забеляза странния предмет. Той веднага се спря за миг, после издаде остър звук и с бързината на птица хукна да бяга — уреби се смятат за най-бързите африкански антилопи. Женската го последва, макар и не толкова бързо, и изостана от него.

Като забеляза това, мъжкият сякаш се засрами от страхливостта си и спря и той, после се обърна и с всички сили хукна назад към другарката си. След малко стоеше вече между нея и странния предмет, който го бе уплашил.

„Какво може да е това? — като че се питаше той. — Не лъв, не леопард, не хиена, не чакал, не вълк, не лисица — с една дума никой от известните ми врагове. Не е и бушмен, защото той е с една глава, а този е с две. Какво може да е това? Стои на едно място, не ме преследва. Може пък съвсем да не е опасно?“

Така навярно разсъждаваше уреби. Любопитството му надмина страха. Любопитното животно отиде по-наблизо, после в зигзаги приближи още повече, най-после се намери на по-малко от сто крачки от странния предмет, който така го бе уплашил отначало.