Веселият характер и красивите пера са направили тази птица любимка за птицеловците. Тя се храни със семена и трева, сменя перата си два пъти в годината, като през единия от тези периоди мъжкият започва да прилича изцяло на женската. Тази птица по навиците си прилича на райската птица, която се среща само в Западна Африка.
Ловците убиха две птици видуа и попълниха с тях колекцията си.
Ловците се занимаваха с препариране на убитите птици, когато вниманието им беше привлечено от някакъв шум — като глас на дрозд. Птичката, която го издаваше, беше голяма колкото дрозд, но и ловците, и кучетата, и воловете бяха обхванати от безпокойство при нейното съседство. Конете се отвързаха и бясно препуснаха далеч от лагера, а воловете започнаха да мучат страшно. За да се обясни такова извънредно безпокойство, ще бъде достатъчен един откъс от съчинението на френския орнитолог Левалян:
„Човката й — пише Левалян за тази птица, — прилича на клещи и й служи да извлича личинките на мухите от кожата на биволите, антилопите и други четирикраки, по които мухите снасят яйцата си; животните сякаш разбират услугата, която им се прави и търпеливо понасят тази операция.“
Птиците от това семейство се срещат в Америка и Африка, като следват стадата бизони, биволи и овце. Някои от тях, които нямат толкова здрави човки, се задоволяват с това да ловят насекомите, които безпокоят животното. Другите, които имат силни човки, извличат самите личинки изпод кожата на животните. Тези последните се наричат „буфага“ (волояд). Различават се два вида буфаги: с червена и с жълта човка. И двата вида се срещат в Африка, а само първият — в Мадагаскар.
Буфагите живеят на малки семейства, от шест до осем птици.
Те са много плахи и могат да бъдат издебнати и убити само с хитрост — като напред за примамка се подкарва вол.
Но от всички животни, след които вървят, буфагите предпочитат носорозите. Грамадното тяло на тези дебелокожи е подходящо и широко поле за снасянето на яйцата на насекомите, а следователно — изобилен запас от храна за буфагите. И четирите породи носорози, които се срещат в Африка, винаги се придружават от буфаги. Накъдето и да се запъти носорогът, те са винаги след него. Той се отнася към тях съвсем спокойно, защото съзнава ползата от тях. Птиците, освен че го освобождават от личинките, но го и предупреждават за опасност — с гласа си и с удари на човката по неговата глава. По същия начин постъпват тези птици и при хипопотама и слона.
Това беше известно, както на ловците, така и на всички животни, които се намираха в лагера. Страхът, който обхвана всички, се дължеше на осъзнаването на близостта на страшен враг, когото тези птици съпровождаха.
След малко, от посоката откъдето се чу писъкът на буфагите, прелетя леопард, изчезна като стрела, после се появиха два големи бели носорога. Ханс веднага позна по грамадните рогове, които бяха извити малко към очите, че тези носорози принадлежат към породата, наречена от туземците „мухохо“.
Белите носорози са най-едрите четирикраки след слоновете; хранят се само с трева, докато техните събратя — черните носорози — ядат листа на дървета и храсти и поради това тяхната долна устна е по-развита и подвижна.
Белите носорози са по-тромави и по-бавни.
Като излязоха от потока, двата носорога се намериха в средата на долината. Ловците можеха да ги огледат много добре. Видяха им се особено големи, най-вече единият — едър почти колкото женски слон.
Като доближиха мухохо, ловците за голямо свое учудване забелязаха и трети носорог. Той беше колкото едра свиня, без характерния рог на носа. Очевидно това беше малкото на двете животни. Това много зарадва ловците, особено Фацетане, защото месото на младия носорог е много по-крехко от това на възрастните.
Увлечени от ловна страст, младежите съвсем бяха забравили колко е опасно да се закачат белите носорози когато с тях са малките им. Започна се честа стрелба, единственият резултат от която беше свирепото и съвсем неочаквано за ловците нападение на леко ранените мухохо.
Без да дочакат сблъсъка с побеснелите животни, шестимата ловци, към които се присъединиха и бушменът, и зулусът, хукнаха да бягат.
За тяхно щастие, наблизо бяха колите им. Ако не беше така, само след двадесетина крачки, поне двама от тях щяха да бъдат нанизани на рога на чудовището или да бъдат смачкани от краката му.
Читать дальше