Майн Рид - Скватерите

Когато стигнаха средата на изкачването, антилопите се усетиха, че са в клопка, и се нахвърлиха отчаяно срещу ловците. Най-близо се оказа Ханс, който като добър стрелец, веднага се прицели и повали женската. Мъжкарят се обърна назад и отново тръгна нагоре. Кучетата го следваха отблизо. Най-после преследваното животно стигна до самия връх на скалата. Ловците не можаха да сдържат вика си на учудване, като видяха антилопата на това малко място, най-много дванадесет сантиметра широко. Те с възхищение гледаха животното, достигнало до последното си безопасно място и застанало там като върху игла. Но ловците напразно си мислеха, че то вече им принадлежи. С един невероятен скок неочаквано се намери на скалата зад тях и скачайки от скала на скала, след няколко минути стигна долу, в полите на планината.

Всичко това стана толкова неочаквано, че ловците не успяха да дръпнат спусъците на пушките си. Те объркано гледаха надолу, и в този момент видяха бяло облаче и чуха изстрел. Беше стрелял Клаас, който Изморен от дългото катерене, беше предпочел да изчака другарите си долу, като си почиваше на един камък. При скачането си долу, антилопата не беше забелязала момчето и беше се спряла за миг да си поеме дъх. Точно тогава Клаас беше стрелял и беше повалил на място животното.

Макар че Ян, малко засегнат от успеха на съперника си, заяви, че успехът му е случаен, несъмнено животното беше повалено от куршума на Клаас и той много се гордееше с това.

След тридневен преход из равнините на Зуурфелд, пътешествениците стигнаха една река и потеглиха на горе по течението й. Местността изглеждаше вече съвсем друга: по бреговете на реката растяха върби и тръстики, а на отсрещния бряг се разстилаше широка, зелена равнина, която по нищо не напомняше безплодните долини, вече прекосени от ловците.

Те решиха да се възползват от прекрасните пасища за добитъка си и се разположиха на една полянка, близо до водата, като отсякоха няколко дървета за огън.

Докато строяха лагера, Клаас и Ян забелязаха някакви птици, които летяха над водата и отдалеч приличаха на лястовици. Бяха големи колкото гълъби, ръждивосиви на цвят с примеси от сиво и бяло — оперение, твърде бледо за тропическите страни. Раздвоената опашка, която напомняше тази на лястовицата, общият строеж на тялото и цвета на перата показваха, че тези птици принадлежат на семейство ястреби. На пръв поглед човек можеше да си помисли, че те само си играеха над реката. Но при по-внимателно наблюдение лесно се забелязваше, че те често се гмуркат във водата и после всеки път се появяват с риба в човката. Значи ястребите ловуваха. Но те не се задоволяваха само с риба. Спокойно можеха да бъдат отнесени към всеядните животни, защото не пренебрегваха и малките четирикраки, и птиците, и влечугите, а дори и мърша, при липса на друга храна.

След като напразно чакаха повторното появяване на ястребите над реката, с надеждата да стрелят по тях, Клаас и Ян се отказаха от намеренията си и отново се върнаха в лагера за обяд.

Вилхелм Дебелия сутринта беше издебнал една дропла и сега ловците щяха да си похапнат от този вкусен дивеч.

Седнаха да обядват и се учудиха от накацалите наблизо ястреби, които толкова бяха се осмелили, че дори им издърпваха яденето от ръцете или от устата на кучетата.

Възмутени от тази дързост, Клаас и Ян грабнаха пушките, но макар че убиха или раниха няколко птици, другите не се уплашиха и дори не се отдръпнаха от лагера и продължаваха да дебнат обядващите. Случи се и нещо доста смешно: Когато завършиха обяда, Ханс се зае с препарирането на изумрудения гълъб, който беше убил сутринта, и който се среща само в Южна Африка. Той хвърли месото му на кучетата и пристъпи към главата, когато изведнъж един ястреб грабна птицата, от ръцете му, изпърха с криле и бързо отлетя с ненужната му плячка, по която нямаше вече късче месо.

Бреговете на реката се извисяваха на около два метра над водата, спускаха се към нея доста полегато, с нещо като стъпала. Изглежда тези стъпала са направени от някакви огромни четирикраки животни от рода на носорозите, които си бяха прокарали този път за водопой или за преминаване на отсрещния бряг. Това предположение се потвърждаваше и от многото следи на животни и по двата бряга на реката. Вилхелм и Хендрик решиха да направят засада, като използват лунната нощ и изчакат появата на хищниците за водопой. Не дочакаха дори и пълния залез на слънцето.