Когато обмисляха нощния си лов, вниманието им беше привлечено от неочакван шум на отсрещния бряг. От гъсталака се показа красиво животно, каквото бурите не бяха виждали до сега. То беше около метър и половина високо и дълго около два метра, със сиво-черна козина, с бяла муцуна, бяло петно на шията, с опашка, около петдесет сантиметра дълга, която завършваше с кичур косми. Това животно имаше жълта, щръкнала козина. Дългите му, шестдесетсантиметрови светлозелени рога бяха малко извити и сякаш се състояха от нанизани пръстени.
Ханс определи, че това е водна антилопа, най-красивата порода. Наричат я „водна“, защото никога не се отдалечава от реките и езерата. Прекарва горещите часове на деня във водата, плува отлично и когато е преследвана, търси спасение във водата, като предпочита да посрещне нападението във водата, а не на сушата. Тази антилопа живее в блатистите, обрасли с тръстика брегове, и рядко се показва, когато реките са придошли. Този период тя прекарва в непристъпните за ловците блата. Благодарение на дългите си крака, които завършват с грамадни копита, водната антилопа тича свободно из мочурливите блата, където другите породи антилопи биха затънали.
Като пристъпваше бързо и леко, антилопата слезе от брега и нагази смело във водата.
Предполагайки, че животното ще мине на отсрещния бряг, Хендрик и Вилхелм тръгнаха към пътеката след него, като се криеха зад тръстиките. Но явно антилопата нямаше такова намерение, а искаше само да засити жаждата си.
На мястото, където антилопата беше навлязла във водата, успоредно на брега лежеше нещо като повалено дърво, на което нито ловците, нито животното обърнаха внимание.
Но за голямо учудване и на ловците, и на антилопата, този дънер изведнъж се размърда и се стрелна към благородното животно. Това се оказа крокодил, който бързо захапа муцуната на антилопата и напрягаше всичките си сили да завлече жертвата към водата.
Антилопата мъжествено се съпротивляваше — гмуркаше се, пак изплуваше, риташе врага си, но всичко беше напразно. Заловена за муцуната, тя не можеше да употреби най-главното си средство за защита — рогата. Крокодилът продължаваше да я държи като в клещи. Най-после той успя да завлече жертвата си на дълбоко място. Водата избълбука и страшно, и скръбно за последен път и двете животни изчезнаха: крокодилът беше завлякъл жертвата си на дъното на реката. Червената пяна, която се появи на повърхността на водата, беше отнесена бързо от течението и отново се възцари предишната тишина.
След връщането на Хендрик и Вилхелм в лагера, заговориха за крокодилите от тази част на Африка. В разговора взе участие и Конго, който дълго време беше скитал по бреговете на Лимпопо — голяма река североизточно от мястото, където се намираха сега нашите пътници. В тази река имаше много крокодили, според думите на Конго, дълги до девет метра и дебели като носорози. Тези крокодили нападаха биволите при водопой, хващаха ги за муцуните и ги отмъкваха във водата. При това, добави Конго, крокодилът никога не започва да яде плячката си, преди тя да се е разложила напълно, и затова, когато удавеше животното, той го извличаше обратно на брега и чакаше то да се разложи.
По време на разговора ловците доловиха необикновен шум и вълнение в тръстиките на брега. Те доближиха дебнешком и видяха нещо грамадно и движещо се. Беше крокодилът, който вадеше от водата, ту с влачене, ту с блъскане, трупа на антилопата. Като издебна момента, когато чудовището си отпочиваше, Вилхелм му изпрати куршум в главата; куршумът попадна в очите му и раздроби черепа. Чудовището успя да влезе във водата и тя се боядиса в червено от кръвта му. След малко то се показа на повърхността пак, но вече се гърчеше предсмъртно, гмурна се още веднъж, отново изплува и потъна като камък, завинаги.
Негрите откриха в тръстиките трупа на антилопата, малко разкъсан от зъбите на чудовището, и го помъкнаха към лагера с тържествени викове.
Вечерята на ловците — прекрасно опечена токачка — разбира се, беше много по-вкусна от вечерята на двамата слуги, които се бяха заели с антилопата, защото месото на водната антилопа никак не е вкусно.
Всеки познаваше токачките. Африка е тяхната родина, но те живееха и навсякъде в Европа, където се ценяха скъпо — заради месото им и като носачки на яйца. А на Антилските острови токачката не беше питомна птица, както в Европа, защото, поради големия си брой, токачките нанасяха големи щети на полетата. Плантаторите там смятаха тази птица за вредна и не ходеха на лов за нея, а просто я унищожаваха.
Читать дальше