Майн Рид - Скватерите

Щом се появиха три или четири такива животинки, орелът се стрелна към тях. Чу се остър писък, но нито едно от тях не попадна в страшните му нокти — толкова бързо се разбягаха те и се изпокриха из дупките си. Нашите ловци бяха страшно учудени, а орелът прелетя на другия склон на планината.

Орелът беше толкова далеч, че нямаше смисъл да се стреля по него. Можеше да се очаква, че хищникът, като не намери плячка тук, ще се отправи към съседните планини. Птицата се издигна много високо и вече се скриваше от очите на ловците, когато изведнъж се спря и пак се загледа в някакъв предмет в подножието на планината.

С надежда да стреля по него, Ханс беше пропълзял напред и след малко, вперил поглед вече не в планинските зайци, а в съвсем други животни, забеляза, че и орелът се е насочил към тях. Това бяха четирикраки животни, с маслинен цвят, преливащ в жълто, и различни по големина: най-едрите имаха рога и бяха големи колкото ловджийски кучета. Най-малките бяха големи колкото козле, а имаше и по-едри, но без рога. Това беше семейство антилопи, които живееха в скалистите планини и теснини, недостъпни за ловците, кучетата и хиените. Те никога не слизаха в долините и не напускаха планините, като превъзхождаха всички четирикраки по катерене на най-стръмни височини и прескачане на огромни пропасти. Недостижими за ловци и хищници) тези планински кози имат само един враг — орелът.

Около петдесет сантиметра високо, това животно беше много по-силно от антилопите, които живееха в равнините. Рогата му, около девет сантиметра дълги, стърчаха малко приведени над главата. Козината му беше гъста, дълга, твърда, щръкнала и това му придаваше далечна прилика с бодливеца.

Главната разлика между този вид антилопа и другите бяха копитата й — с цилиндрична форма, назъбени по краищата и само благодарение на тях животното се изкатерваше и по най-гладките скали.

Като набеляза новата си жертва, орелът спря и я връхлетя стремително. Но със същата бързина и трите животни скочиха от площадката, където до този момент седяха, и след малко се показаха иззад друга скала. Орелът отново ги нападна и макар че те още веднъж избягаха от ноктите му, той все повече намаляваше кръговете, които описваше около жертвите си и по такъв начин изтощаваше малките на антилопите. Напразни бяха усилията на родителите да привлекат вниманието му върху себе си. Орелът не им обръщаше никакво внимание и съсредоточи всичките си усилия върху една млада антилопа. Като я доведе до пълно изтощение, крилатият хищник се стрелна надолу и заби страшните си нокти в гърба на жертвата си, готов вече да отлети. Но в този миг отекна пушечен залп, повторен от ехото, и хищникът, без да изпуска жертвата от ноктите си, полетя право към земята.

Ловците хукнаха тичешком надолу, където бяха паднали двата трупа. Ноктите на убития орел все още стискаха плячката.

Младежите решиха на всяка цена да се сдобият с рога на мъжка антилопа от тази порода, каквито нямаха в колекцията си.

Подскачайки от камък на камък и от един подстъп на скалата към друг, антилопите за кратко време след стрелбата, която беше повалила орела, се намериха в подножието на планината.

Хендрик предложи да подгонят животните и да ги закарат на равно място, където кучетата щяха лесно да ги настигнат, защото планинските антилопи не можеха да бягат бързо по равното. Предложението му беше прието, кучетата — отвързани, и планът сигурно щеше да успее, ако животните все още си бяха стояли на предишното място.

Макар че животните бяха слезли доста ниско, те много бързо се изкатериха обратно и с безумно смели скокове се озоваха много далеч от ловците. Опитът да ги доближат от другата страна на склона също не успя, защото пъргавите животни лесно се отдръпнаха отново от ловците. Поради скалистата местност не беше възможно преследването с кучета, а невъобразимите скокове на антилопите ги спасяваха от куршуми.

Всички опити на ловците да накарат животните да слязат по-ниско бяха неуспешни. Трябваше да променят плана за преследване: вместо да ги подгонват надолу, да се опитат, напротив, да ги подкарат нагоре. Разделиха се на групи. Всеки, освен Клаас, водеше по едно куче и тръгнаха до обградят върха.

Започнаха тежко изкачване, без да губят връзка помежду си и взаимно си съобщаваха къде се намираха антилопите. А те тичаха на различни страни с подскоци, описваха криви линии, но непрекъснато се движеха все нагоре.