Майн Рид - Скватерите

Ловците бяха изненадани от приятния аромат, който се отделяше от кожата на тези красиви животни. Това се дължеше на сладките и ароматни треви, с които се хранеха блесбоките.

Като изстъргаха мазнините и изсушиха кожите на слънце, прибраха ги при другите трофеи в колата. Както винаги, това извършиха Хендрик и Вилхелм. С препарирането на главите, което изискваше специални познания, се зае естественикът Ханс. Той беше се запасил с нужните химикали и заедно с Аренд още привечер завършиха четири прекрасно препарирани глави — две мъжки и две женски — които щяха да подарят на старейшините на семействата Фон Блум и Фон Дик.

Женският блесбок се отличаваше от мъжкия с по-късите си и не толкова дебели рога, на ръст беше по-малък и не толкова пъстър. Също такава беше разликата и между мъжките и женските бонтебоки, с рога и кожи, на които нашите ловци успяха да се сдобият още на следващия ден.

Но ловците вече използваха достатъчно успешно начина на лов, предложен от Вилхелм — да дочакат на някое място бонтебоките, които пък да бъдат уплашени и подгонени към тях от Клаас и Ян. Така скватерите Ханс, Хендрик, Аренд и Вилхелм успяха да свалят един Прекрасен мъжкар.

Този начин на ловуване чрез засада, който се оказа Несполучлив по отношение на блесбоките, не зависеше от породата и от разликата между тях, а само от вятъра, чрез който животните можеха да усетят присъствието на ловците. Трябваше да няма никакъв вятър, защото иначе беше немислимо да се изненада стадото — бонтебоките се доверяваха повече на обонянието, отколкото на очите си.

Като препарираха глави и на бонтебоки по същия начин, ловците развалиха лагера и продължиха пътешествието си по Зуурфелд.

Казахме вече, че там, където пътешестваха нашите скватери, имаше най-разнообразни по височина и вид планини: куполовидни, квадратни, с площадки на върха, конични, стреловидни или напомнящи средновековни стени с високи кули.

Една сутрин, когато пътниците се движеха из широка долина, вниманието им беше привлечено от една странна и необикновена планина. Тя се издигаше само на около двеста и седемдесет метра над равнината и не би заслужавала да се нарича планина, ако не бяха голите й сиви гранитни склонове, които рязко изпъкваха на фона на изумрудената зеленина на равнината. Отдалеч тя приличаше на много правилен конус, сякаш направен от човешка ръка. С приближаването си към нея видяха, че тя по-скоро е пресечен конус, върху който се издига гранитна скала, висока около девет метра.

Тази невидима отдалече скала предизвика у ловците желанието отблизо да разгледат тази наистина странна планина.

Решиха колите да продължат по избрания път до мястото за нощуване, а конниците се запътиха към планината.

Започнаха да обсъждат колко ли далеч е тази планина. Всички мислеха, че разстоянието до там е не повече от два километра. Само Ханс мислеше, че са повече — около осем или девет. Останалите петима му възразиха и той млъкна. Но като си знаеше, че е прав, че лесно се лъже окото, младият учен предложи да измерят спорното разстояние. Нямаха, разбира се, подходящи инструменти за тая цел и затова решиха да използват един от скъпоценните навици на коня на Вилхелм: да върви съвсем равномерно и да изминава за определено време точно един и същ брой крачки.

Така че Вилхелм потегли в права посока с часовник в ръка.

Опонентите на Ханс отначало му се присмиваха за оценката на разстоянието, но когато и след половин час път планината изглеждаше все така далеч, както и преди, постепенно се отказаха от недоверието си.

След още половин час вече бяха стигнали до подножието на планината и никой не изказа учудване, когато младият учен пресметна и тържествуващо съобщи, че са изминали десет километра! Повече никой не смееше да оспорва мнението на Ханс.

Отблизо планината изглеждаше много по-различна. Склоновете й бяха образувани от огромни скали, прилични на останките на древни гробници, но това не беше дело на човешка ръка.

Тук-там се забелязваше някаква растителност: кактуси, млечки, отделни дървета с листа, приличащи на мирта, и благоухаещи като нея, виждаше се и цъфнало алое, чиито тъмночервени цветове се открояваха рязко върху тъмния гранит.

Приеха единодушно предложението да се изкачат на самия връх на планината, макар и от различни подбуди: някои от приятелите искаха да огледат местността отвисоко, с надеждата, че може би ще открият по-удобен път. Клаас и Ян разчитаха да видят отблизо орлите, които бяха забелязали още от подножието; Ханс го привличаше растителното царство, което много се отличаваше от това на равнините, а преди всичко споменатите дървета, подобни на мирта.