Майн Рид - Златната гривна

Нети Дашууд капризно тръсна къдриците си.

— Да си призная, никак не очаквах това от вас. Да отстъпите пред някаква опасност! Ами това е недостойно за окичения с лаври възпитаник на Уест Пойнт.

— Не е от страх, повярвайте ми — отговори Франк силно из-червен, — но трябва да ви призная, че всичко това много ме потиска. И ако трябва да бъда докрай откровен, ще ви кажа, че не желая да се окажа жертва на нечий заговор… Не, не се сърдете, моля ви, не отдръпвайте ръката си от моята. Знам, чувствам, че мога да разчитам на вашето приятелство, и го деня високо, повярвайте ми, мис Нети! Но помислете само за минута върху това. Възможно ли е съдията Брентън да ме приеме от сърце като свой зет? Не е възможно, нали? Кажете ми тогава, честно ли ще бъде от моя страна да се възползвам от неговото гостоприемство, за да окажа така или иначе влияние върху решението му? Знам, че ако за малко поне се замислите, ще се съгласите с мен…

— За това трябваше да мислите по-рано, господине — засмя се Нети. — Нима искате да оставите Джулиет на този мухльо Корнелиус?

— Сигурен съм, че мис Джулиет ще направи избор, който ще е достоен за нея — сериозно каза Армстронг. — Живота си бих дал, за да бъда онзи, върху когото ще падне изборът й, но съгласете се, че без самоунижение сега не бих могъл да се наредя между кандидатите за ръката й. Тя е богата и хубава, единствена дъщеря… а цялото мое състояние е тази сабя, която придобих едва вчера. Оставете ме, мис Нети, в ръцете на моята съдба. Ако трудът и жаждата за слава означават нещо по пътя, който съм си избрал, кълна ви се, ще съумея да постигна нещо, което да поставя вместо зестра в краката на тази, която ще прояви великодушието да ме нарече свой съпруг.

Вече приближаваха входната врата на академията. Нети мълчеше и изглеждаше убедена от думите на своя кавалер.

— Вие сте добър човек, а това е достатъчно, за да се издигнете в очите на жените — произнесе тя с такава сериозност, която не можеше да не трогне Армстронг.

Джулиет, която вървеше пред тях, се обърна към Франк със закачлива усмивка:

— Е, какво? Убеди ли ви Нети? Ще бъдете ли наш гост?

— Наистина не мога — с явно усилие произнесе той. — Благоволете, мис Брентън, да предадете на баща си моята благодарност и искрените ми съжаления.

— Прощавайте тогава — каза Джулиет.

Тя беше недоволна, но все пак му протегна ръка.

— Довиждане, господин Армстронг — отзова се и Нети, — помнете, че в Биш имате верен приятел.

Докато се отдалечаваше, Армстронг усещаше как сърцето му се свива и отмалява под бляскавия мундир.

Тази нощ, толкова тиха и прохладна в Уест Пойнт, беше убийствено тежка в Ню Йорк. Луната, скрита наполовина зад тъмните облаци, едва осветяваше авенюто, по което се скитаха хора, напуснали задушните си къщи, за да подишат чист въздух. Край входните врати, по тротоарите и навсякъде наоколо се виждаха мъже, запалили цигари, жени с ветрила в ръце. В парка се движеше тълпа от хора, които търсеха място по пейките или на поляните. По улиците с изплезени езици лежаха кучета, сигурни, че в тази горещина никой няма да ги обезпокои. Само някой закъснял файтон надуваше пронизителната си тромба на път за дома.

Край брега на река Хъдзън неподвижни лодки стояха на котва и само едва забележимото трепване на вирнатите им носове напомняше, че под гладката повърхност все пак има течение. Хиляди пристанищни работници си почиваха, налягали по брега.

Беше една от онези редки нощи в Ню Йорк, когато човек можеше да си помисли, че е в Кайро или в Калкута.

Изведнъж посред тази необикновена тишина нощният влак нахлу с грохот в града, прелетя по моста, изхвърли облаци от дим и искри и с пронизителен писък се отправи към главната гара сред шум от колела, свистяща пара и немлъкващи звънци.

Около дванайсет пътници, между които Макдиармид и Евън Рой, слязоха от вагоните. Без да обръщат внимание на закъснелите файтонджии, те тръгнаха пеш към улица Лексингтън и спряха пред масивна къща, чиято входна врата беше ярко осветена и се открояваше между останалите, скрити в мрака, постройки.

Евън Рой позвъни и пред вратата след миг се появи стар негър, по чието лице се разля широка усмивка, щом видя Макдиармид.

— Влезте, маса — покани ги той, като не сваляше от гостите големите си, светнали от радост очи.

— Как е майка ми? — побърза да попита младият човек.

— Госпожата е здрава, но госпожицата не успя да я убеди да се покаже на улицата. Тя винаги предпочита разходката из градината и казва, че само видът на улицата е достатъчен, за да се разболее.