Майн Рид - Златната гривна

— Колко е красив този офицер! — каза някой от множеството.

— Никой не може да отрече — потвърди Макдиармид, — Армстронг е благороден и трудолюбив. Жалко е, че това не може да се каже за всички… Особено за един… ето го и него.

Макдиармид замълча, когато видя да слизат по стълбището двама офицери и един възрастен господин в цивилни дрехи. Те се отправиха към сградата на щаба. Нямаше съмнение, че между тях той видя човека, когото търсеше, защото лицето му придоби в миг свирепо изражение, а устата му заизричаха проклятия.

Тримата вече се скриваха зад ъгъла, когато Макдиармид се хвърли след тях. Но една ръка го хвана за рамото.

— Къде си се разбързал? — чу той познат глас, преди още да се бе обърнал.

Срещу него стоеше нисък и набит мъж с грозновато лице изпод сламена шапка, с червена брада и изпъкнали скули.

— Ти ли си, Евън Рой? — каза младият мъж, като се опитваше да се освободи от ръцете му. — Пусни ме! Трябва да отмъстя за честта си! Подлецът, който направи донос срещу мен и съсипа кариерата ми, е наблизо… Пусни ме!

— Няма да те пусна… по-скоро сам ще дойда с теб!

Той така хвана Макдиармид, че на него не му оставаше друго, освен да се подчини. От малкото думи, произнесени с неподражаем акцент, можеше да се съди, че този човек беше шотландец. Като държеше под ръка Макдиармид, той продължаваше да го успокоява, подпомагайки оскъдните си и неразбрани думи с енергични жестове.

— Няма съмнение, че щом Макдиармид говори за поругана чест, всички негови близки трябва да го подкрепят. И Евън Рой ще направи това. Но все пак какво се е случило? Какво е разгневило така главата на нашата фамилия?

Докато се обясняваха, те също завиха зад ъгъла и отново можеха да виждат тримата господа, които преследваше Макдиармид.

— Знаеш ли заради каква дреболия ме изхвърлиха от академията? — попита Макдиармид своя роднина със сподавен гняв.

— Не е трудно да се отгатне! Сигурно тези изкуфели професори не са съумели да оценят характера на един истински благородник — каза Евън Рой с презрение. — А мога ли да попитам къде е била тази академия, когато нашият древен род се е заселил край бреговете на Албион? Но работата е в това, че много неща се измениха и вашата прехвалена Америка съвсем не е място за благородни хора.

Макдиармид се усмихна тъжно:

— Аз не се оплаквам от Америка, драги Евън Рой. Ти забравяш, че тя е истинската ми родина, която обичам с цялата си душа. Мразя само този човек, който върви пред нас между двамата господа, защото той е причината за рухването на всичките ми мечти и усилия, на целия ми четиригодишен труд! Ти знаеш за моите планове, в които личността ми няма особено значение. Да помогна на индианците да се освободят от униженията, които стовари върху главите им една безразсъдна политика, да стана техен защитник и посредник между тях и белите, това е моята цел. Майка ми е индианка и аз нямам друг дълг освен този. Но исках думата ми да има тежест пред белите, затова се стараех да постигна авторитета на офицерския пагон. Бях съвсем близо до целта и според преподавателите си можех с основание да се надявам на бързо назначение, но този човек — Корнелиус ван Дайк, както научих, че се казва, — който никога не ме е виждал, погуби в един миг съдбата ми. Само няколко негови думи решиха всичко. Той нямаше никакъв повод да се намесва в работите на академията, но се поблазни от мисълта да прояви усърдие и направи донос срещу мен и един мой приятел за съвсем дребно нарушение. И понеже на полуиндианец не се прощава нищо, бях изключен в мига, преди да получа офицерския си чин. Ще си отмъстя за това!…

— Трябва да проявиш малко разум! Подлецът сега не е сам, изчакай по-удобен случай.

— Не мисли, Евън Рой, че гневът е замъглил разума ми. Знам, че тази нощ той ще напусне Уест Пойнт, и няма да го изпускам от очи. Гледай!

Господата пред тях вече навлизаха в градината пред красива лятна къща. Там се спряха за малко, за да се полюбуват на луната.

Когато Макдиармид и Евън Рой преминаваха покрай решетките на желязната ограда, единият офицер произнесе замечтано:

— Не е ли чудесна тази нощ, господин Брентън?

— Наистина е чудесна! — отговори му сериозен глас. — Почти толкова прекрасна, колкото в Неапол, където прекарах последното лято със семейството си. Времето е много подходящо за вашия поход към границата, господин началник, и много се радвам, че и моят племенник Корнелиус ще участва в него. Ще се бавите ли там?

— Сам не зная. Ще трябва да изготвя топографски снимки, а колко може да продължи това, е трудно да се каже.