Майн Рид - Златната гривна

— Виждам, че предпочитате действителната служба пред задълженията си в изпитната комисия.

— Разбира се! Когато попаднете на границата, не се знае кога и как ще се върнете. Там има индианци, които могат да ви докарат много грижи, макар засега да са спокойни. Колкото до племенника ви, няма да мога дълго да се радвам на компанията му, защото той има назначение за форт Ларами, а аз съм назначен за комендант на форт Лъки.

Оттук нататък Макдиармид и Евън Рой не успяха да дочуят нищо повече.

— Казах ти, Евън Рой, че гневът не е помътил разсъдъка ми! Вече знам, че мога да определя времето си за разплата. Корнелиус ван Дайк излиза от града заедно с военна част, командвана от полковник Сейнт Ор. Той няма да може да се върне.

Шотландецът се усмихна одобрително.

— Пожелавам ти успех. Това са думи на истински мъж. Благородната ти кръв няма да те подведе. Напомняш ми за легендите от времето на първите шотландски владетели, когато един Макдиармид одирал живи враговете си и закачвал кожите им пред входа на шатрата си.

Лицето на младия човек прие свиреп израз.

— Съдбата на моя враг няма да бъде по-добра, обзалагам се.

Този път Евън Рой не отговори и те мълчаливо се отправиха към пристанището, където стоеше под пара кораб, готов за отплаване. Беше късно и те се оказаха сами на палубата.

От реката, по която се понесе параходът, се виждаха осветените от луната прозорци на военната академия. Тази гледка извади Макдиармид от мрачната му замисленост и той размаха юмрук към оградата.

— Тежко на всички ви — от първия до последния. Кълна се, че и вас ще накарам да проклинате деня, в който ме изгонихте.

Евън Рой го погледна с недоверчива усмивка.

— Дума дупка не прави — каза той презрително, — страшно е онова куче, което хапе, без да лае.

— Прав си — отговори Макдиармид, — ще видиш, че имам остри зъби.

Паркът край реката се оказа тази вечер мястото, където решиха да се поразходят гостите на военната академия. Храстите, обсипани с цвят, мраморният фонтан, гранитните пейки — всичко това на фона на реката и хълмовете на отсрещния бряг представляваше вълнуваща гледка.

Когато параходът се изравни с терасата, там между лейтенант Армстронг и госпожица Джулиет Брентън се водеше разговор, който много се различаваше от онзи между Макдиармид и Евън Рой.

— Няма ли да ви е жал за Уест Пойнт? — питаше тя.

— Не знам — отговори той замислено, — тук имах и приятни часове, но те се броят на пръсти.

— На пръсти? Учудвате ме. Чувала съм, че офицерите с удоволствие си спомнят за годините, прекарани в академията. Нали пълното равенство тук ги прави истински щастливи?

Армстронг се усмихна горчиво.

— Тук равенството е по-малко, отколкото където и да е другаде. Уест Пойнт е като гимназия, но с по-строг ред. Логично е, когато по-способните и физически развитите се ползват с повече почит, но не е логично, когато общественото положение и тук играе същата роля, каквато и навсякъде.

Госпожицата побърза да смени темата.

— Кажете ми, моля ви, кой беше онзи мрачен господин, с когото се поздравихте на излизане от бала? Никога не съм виждала по-странна фигура. Напомня ми на Байроновия Луцифер.

— Казва се Макдиармид — отговори Армстронг, — много честен и много способен човек. Беше най-добрият ми приятел в академията. Нещастието му много ме огорчи. Но неговата история едва ли ще ви интересува.

— Напротив, интересува ме. Необикновеното му лице носи печата на някакъв див гений.

— Твърде точна оценка. Но за човек, който е прекарал с Макдиармид четири години в академията…

— Защо не беше в мундир?

— Защото го изключиха точно преди изпитите заради един подъл донос. За беда доносникът още не е разкрит… Но прекалено строгото наказание възмути всичките му приятели. Той беше един от най-забележителните възпитаници на академията.

— За какво го изключиха?

— Поведението му не беше от най-примерните. Дисциплината постоянно му създаваше грижи и все попадаше в някакви леки нарушения, които доста му се насъбраха. Вечерта, когато пристигна изпитната комисия, той дойде в стаята ми и ние разговаряхме и пушихме. Това стана след загасването на осветлението. Беше против порядките, но офицерите обикновено гледаха на това през пръсти и то се беше превърнало в нещо нормално. Някой подлец ни беше издал на комисията, която се готвела да извърши проверка. Сигурно е бил човек извън академията, защото измежду кадетите не би се намерил човек, способен на подобна мерзост. Вратата се отвори неочаквано и ни завариха, че пушим. И двамата получихме строго мъмрене. На мен това не можеше да ми се отрази, защото похвалите ми бяха много повече от забележките, но за Макдиармид се оказа фатално. Особено когато се разгорещи и наговори на комисията куп остри неща, като намекна и за доносничество. Съветът на началниците го изключи в същия миг. Цялата академия беше потресена от това решение, защото независимо от своята нервност Макдиармид беше любимец на всички. Беше истински рицар, смел до безумие, а за мен изключването му се превърна в голяма скръб. Не само съм се учудвал на способностите му, но от него съм се учил на истински труд. Дължа му това, което съм и което мога да стана. Дължа му живота си, защото той ме спаси, като рискува своя.