Майн Рид - Златната гривна

По тона, с който си говореха, можеше да се разбере, че между братовчедите има конфликт.

— Издържах го… и това е важното — отговори Корнелиус тържествено, — а за какъв дявол трябваше да се измъчвам в Уест Пойнт, когато мога да попадна в армията и без това? Купчина пари — и всичко е наред! С пари човек може да си купи кон, място в конгреса и всичко, каквото пожелае…

— Само не и уважение и ум — дори да засипеш света със злато.

Тези думи попаднаха в целта и Корнелиус се обърна настрана, като си подсвирна нехайно. Нети остана много доволна и като се загледа в преминаващата край тях колона, се обърна към Джулиет:

— Какво означава „под арест“?

— Това е тъмница за военни, нещо като мазе, в което затварят бедните кадети за наказание. Но те не се страхуват много от това.

Тези думи прозвучаха донякъде утешително, но Нети се смути от тях и по лицето й можеше да се прочете угризението, което изпитваше.

На следващия ден, в събота следобед, възпитаниците на военната академия бяха пуснати в отпуск и плацът пред сградата пустееше. Единствено наказаният кадет беше застанал с пушка на рамо до входната врата. Мундирът му вече беше изряден, а белият му панталон светеше на силното слънце.

Беше около три следобед и термометърът показваше трийсет градуса на сянка. Как ли се чувствате нещастният младеж със закопчания догоре мундир и с вързаната около врата широка кърпа? Бавно и монотонно той се движеше напред-назад по маршрута си под жаркото слънце. Наоколо не се виждаше жива душа. Лесно можеше да се предположи, че този часовой е поставен тук за наказание и е лишен от правото да се поразходи из града на воля.

В силната жега човек би излязъл навън само по изключително важна работа. Наказаният кадет можеше да се позабави малко единствено под сянката на дърветата. И затова не повярва на очите си, когато зърна в дъното на алеята девойка, цялата в бяло, със синьо чадърче.

Като продължаваше да се движи като махало на часовник, младежът процеди през зъби:

— Трябва да умираш за разходки, за да излезеш в такова време!

Той премина покрай пустата библиотека, покрай прозореца на дежурния офицер. Виждаше се, че този достопочтен господин явно бе предпочел да се поразходи някъде, защото стаята му беше празна. Към края на маршрута си часовоят се убеди, че госпожицата идва именно към него. Но той се обърна уставно и без да забавя стъпката си, тръгна обратно така, като че ли не бе забелязал прекрасното създание.

Госпожицата продължи вече по неговите стъпки и щом се взря в маршировката му, неволно прошепна:

— Горкият младеж!… Нима е възможно да ги наказват така. Жестоко е!

Кадетът вече бе стигнал до другия край на маршрута си и когато се обърна, остана лице в лице с девойката. Очите му гледаха строго напред и упорито избягваха нежния поглед и усмивката, предназначени за него.

„Сърдит е — помисли тя, — и има право. Трябва да му се извиня.“

Извика тихичко:

— Господин Армстронг! Господин Армстронг!

Младежът трепна, за миг забрави задълженията си и тръгна към нея, но бързо се опомни и поднови маршовата си крачка.

— Забранено е да се разговаря на пост — каза той, — но… това сте вие, мис Нети Дашууд? Извинете ме, нямам право да спирам.

Някакво смущение се долови в гласа му. Може би беше очаквал да види друга? Младата госпожица не забеляза това.

— Наистина съм отчаяна — продължи тя, — че заради мен бяхте наказан… Ето копчето ви… ще ми простите ли, че се получи така?

Злополучното копче, което бе станало причина за извънредното му дежурство! Армстронг, кадетът от трети курс, я погледна учудено:

— На вас ли го дадох? Аз пък помислих…

— На мен, разбира се. Уверявам ви! Когато ви го поисках, не предполагах, че ще ви се наложи така скъпо да заплатите за него. Мислех, че кадетите имат много копчета, които раздават на дамите, с които танцуват. Братовчедка ми Джулиет има много и ми е казвала, че момичетата се хвалят с броя им. Не можех да си представя, че вие нямате друго.

Макар и нащрек да не бъде забелязан от някой офицер, кадетът не можа да се сдържи след последните й думи и прихна.

— Вижте, сега всичко е наред — показа той мундира си, — моята немарливост е виновна, а не вие. Пък и един извънреден наряд не е кой знае какво. Не се безпокойте. Моля ви да почакате, докато отида до другия край на маршрута си. Поседнете на пейката, не мога дълго да стоя на едно място.

Още преди госпожицата да бе разбрала докрай ситуацията, той вече се отдалечаваше от нея. Тъкмо в това време от академията излезе офицер. Жегата го накара веднага да потърси вратата на офицерския ресторант, а в това време кадетът се върна до пейката и като се увери, че няма опасност, каза: