Майн Рид - Златната гривна

Гласът му беше яростен и прокънтя из цялата къща.

Джо и не мислеше да изпълни тази заповед, но след минута по стълбището се дочуха леки стъпки и шум от коприна погали слуха на мъжете. До отворената врата застана нежна девойка.

— Братко, най-сетне си при нас! — извика тя и се хвърли в прегръдките на Макдиармид. Гневът на младежа изведнъж изчезна. Той целуна сестра си и като отстъпи малко, радостно я загледа.

Тя беше слабичка и бяла, с големи черни очи и тъмна като въглен коса. Закръгленото й лице и леко изпъкналите скули — белег на произхода й — я правеха по-млада, отколкото всъщност беше, а блясъкът на зъбите й, едва доловимата матовост на бялата кожа й придаваха смиреност и доброта. Дрехите й, ушити от скъп лионски плат, бяха смесица от последната мода и индианските традиции, а на главата й грееше пъстра копринена кърпа, прикрепена със златист обръч.

— Дъще на утрото — каза младият човек глухо, — всичко е свършено, сестрице. Макдиармид никога няма да поведе белите воини на бой. Те обидиха твоя брат и разбиха надеждите ни за по-добра съдба на индианците. Трябва да напуснем този град. Напразно заменихме някога родния вигвам с тези каменни къщи. Белите и червенокожите никога няма да могат да живеят заедно. Да се върнем в прерията, в истинската ни родина!

Дъщерята на утрото скръсти покорно ръце на гърдите си.

— Ти си вожд на племето ишепета, братко. Дълг за всяка жена е да изпълнява волята на смелия воин. Готова съм.

— А мама? — попита той.

— Чака те в стаята си — отговори тя и тръгна пред него.

Коридорът, както и цялата къща бяха ярко осветени. Те спряха пред затворена врата, откъдето долитаха звуците на еднообразна тиха песен.

— Милата мама! — прошепна Мак. — Тя пее песента на вожда в чест на моето завръщане. Почакай ме тук, сестрице…

И той влезе сам в стаята.

— Уверявам те, приятелю, че военният дух изчезва. Няма да изминат повече от десет години и ние няма да имаме боеспособна армия.

Това песимистично мнение изказа с меланхоличен глас един възрастен дебел офицер със зачервено лице и сиви четинести мустаци.

Целият вид на капитан Адолф Щрикер красноречиво говореше, че той има зад гърба си толкова бойни походи, колкото са и годините на военната му служба. Всичко у него — начинът, по който държеше главата си, пронизващият поглед на малките му сиви очи, скрити под гъстите вежди, лицето му, дори дебелият му къс нос — показваше опитен и патил човек.

Беше облечен в мундир… В Далечния изток офицерите се обличаха немарливо, но и там беше трудно да се види такъв мундир — дотолкова овехтял и протъркан, че беше трудно да се определи от пръв поглед първоначалният му цвят. Вълнена риза без вратовръзка, войнишки панталон, натъпкан в грамадни ботуши, и бяла шапка — това беше цялата униформа на този обикновен капитан.

Той и още неколцина офицери от Лъки бяха образували общество на заклетите ергени и гледаха доста недоброжелателно на чистичките си женени колеги. Ергените предпочитаха да попийват уиски и да димят с късите си лули.

През този ден в компанията на Щрикер бяха доктор Слоукъм, старши хирург на форта, капитан Бурке и още двама-три-ма лейтенанти.

— Имате право, капитане — отвърна докторът. Той беше известен сред войниците с прозвището Татарина, поради недоверието, с което се отнасяше към техните оплаквания. — Армията вече далеч не е онази, която се би през Мексиканската война.

— Все пак — забеляза един от лейтенантите — в какво отношение се е променила армията? Да не би сега да изпълнява по-зле задълженията си? Да не би войниците да са се отучили да се бият?

— Виж какво, драги. Като изкараш трийсет години служба и вземеш участие в петнайсет похода, тогава ще запееш друга песен.

Тези думи произнесе капитанът, като гледаше към доктора, който издаде одобрителен звук.

— Тези млади хора в нищо не се съмняват — прибави капитанът между две подръпвания от лулата си.

Разговорът се прехвърли върху достойнствата на офицерите, произведени от редовете на армията. И понеже тази тема беше неизчерпаема, сигурно препирнята щеше да продължи до обед, ако не я беше прекратил един млад човек в бяла риза и ботуши до коленете, който се втурна във форта като вихрушка, размахвайки над главата си пакет писма и вестници.

— Имам честта да ви приветствам, господа — извика той, — идвам от Сан Антонио с Чарли Колорадо и пощенската чанта… Лейтенант, ето телеграми за командира… Има писмо за тебе, Щрикер. Майоре, връзка вестници… Колет!… Кипсли… и за теб. А сега, господа, какви новини има?