Майн Рид - Златната гривна

— Преди всичко, скъпи Мегер — отговори докторът, — ще ти призная, че ти се радваме толкова, колкото и на розите през май.

И наистина за една минута видът на салона се промени. Недоволните и раздразнени допреди малко хора, готови да говорят глупости, да се карат с първия, който им се изпречи, станаха неузнаваеми.

Далече от градовете, събрани често против волята си, офицерите от пограничните гарнизони далече на изток съвсем естествено гледаха на света с недоверие и враждебност. От скука те обикновено се събираха в дежурната стая, където срещаха все едни и същи физиономии и започваха нескончаемите препирни и скандали. При подобна ситуация омразите и дуелите не бяха рядкост. Като се прибавеше към всичко това прекалената отдалеченост на Лъки от железопътната линия и съвсем рядката поща, враждебните околности, пълни с индианци и всякакви разбойници, можеше лесно да се разбере приятното оживление, което донесе със себе си кореспондентът с вестниците и писмата.

Но чудно нещо — никой от офицерите не полюбопитства за премеждията на новодошлия по пътя. А Мегер не бързаше да разказва. Той стоеше спокойно и си вееше с широкополата шапка, за да се освежи, усмихваше се и явно се радваше на веселата суетня, която беше създал сред тези хора.

Нищо войнишко нямаше в цялата му фигура, макар на жълтия му кожен колан да висяха чифт пистолети. Лицето му изразяваше смес от независимост, свобода и хладно безстрашие. С един поглед можеше да се разбере, че този човек никога и при никакви обстоятелства не беше се молил за нещо.

Като прочете писмата си, капитан Щрикер се приближи до него.

— Все пак трябва да ни разкажете, Марк, за премеждията си дотук. Как се промъкнахте покрай тези проклети индианци?

— Това не е толкова трудно. Не случайно вече три години съм специален кореспондент, нали? Когато с Чарли решим, че е по-удобно да пътуваме денем, тръгваме през нощта. Това е всичко! Току-що имахме едно малко сблъскване почти пред форта с неколцина червенокожи, но като разбраха с кого си имат работа, избягаха.

— Казват, че кореспондентите са като котките и винаги падат на краката си — обади се и докторът, който явно искаше да се покаже любезен. — Случвало ми се е да препарирам котки, но въпреки приказките, че трудно умирали, те все пак бързо издъхваха под ножа ми… Опасявам се, драги Мегер, че ако ви хванат и ви скалпират, нито аз, нито друг хирург ще успее да ви върне косата.

— Ами! — отвърна с пренебрежение Мегер, като си играеше с камшик.

С големия си нос, с късата си, почти остригана до голо коса, с вечно подвижните си сини очи и лукавата си усмивка той винаги изгледаше така, сякаш се присмивате на някого или на нещо.

— Досега червенокожите не са стигали до косите ми, пък и ще им бъде трудно да ги снемат — преди да тръгна от Сан Антонио, се остригах като пудел.

— Не се радвай много — отрезви го капитан Бурке. — Разказваха ми, че веднъж, когато индианците хванали пленник с гола глава, започнали да го заливат с вряща вода по корема, за да порасне по-бързо косата му.

Марк Мегер се заля от смях.

— Отлично — каза той, — но такива неща едва ли се случват с истинските кореспонденти. Ние умеем да се справяме с бедите. Що се отнася до мене, готов съм да вляза в лагера на индианците, все едно денем или нощем, и да си отида оттам невредим. Това ми се удаде веднъж и възнамерявам да го повторя.

— Няма ли да пийнете нещо с нас, Марк? Какво ще обичате?

— Не, благодаря. Не пия нищо освен съвсем малко вино в чашата с вода, и то когато обядвам.

— Хайде де, не се занасяй.

В салона влезе лейтенант Пейтън и се обърна към новодошлия:

— Комендантът желае да поговори с вас, господине. Марк Мегер стана и излезе след офицера.

— Сигурно се е случило нещо ново — каза младият офицер, докато вървяха към жилището на коменданта.

— Да — отговори кореспондентът, — моят вестник понаду-ши нещичко и ме изпрати да разузная на самото място. Правителството възнамерява да превземе Червения рог и през тази седмица Дванайсети полк ще бъде изпратен в Дакота.

— Искате ли цигара?

— Не, благодаря, не пуша. От тютюна отслабват очите и се изхабява нервната система, а тази нощ трябва да бъда бодър.

— Нима смятате още тази нощ да напуснете форта въпреки раздвижването на червенокожите?

— Боже мой, но нали затова съм дошъл! Сведенията ми подсказват, че индианците са се разбунтували сериозно. Те масово напускат обиталищата си и отиват на север уж на лов. Както ми се струва, за сборен пункт са си избрали Жълтите скали. Говори се и за един бял, който ги бунтувал. Доколкото подочух, ще имат наскоро голям съвет тук наблизо и смятам да присъствам на него.