Майн Рид - Златната гривна

Пейтън и Дейвид възседнаха също конете си и тримата се понесоха по прерията. По даден сигнал войниците стегнаха редиците си. Когато полковникът и двамата придружаващи го офицери стигнаха до колоната, тя представляваше сбор от стройни и добре оформени по подразделения карета, обвити в облаци прах. Пред общия строй беше излязъл майор Уестбрук с извадена сабя.

Когато полковникът спря на двайсетина крачки от колоната, оттам прозвуча кратка команда:

— Внимание! Пред рамо!

Разнесе се метален шум и извадените саби блеснаха на слънцето. После настана тишина. Права редица от светнала стомана очертаваше строя.

Майор Уестбрук отдаде чест със сабята си и рапортува:

— Господин полковник, имам честта да очаквам вашите заповеди. Благоволете да извършите преглед на колоната.

— Затова съм тук — отвърна комендантът.

— Слушай моята команда! За почест!

Майорът се присъедини към свитата на полковника и всички бавно потеглиха покрай колоната.

Повечето от войниците имаха добър вид, но загорелите им решителни лица малко отговаряха на европейското понятие за войник изобщо.

Едни от тях бяха с черни шапки, други — със сиви, трети — със сламени, а имаше и с униформени фуражки. Сините им мундири изглеждаха почти изпяло еднакви, но обувките им бяха толкова разнообразни, колкото и шапките им.

Макар и леко натоварени, конете изглеждаха поуморени, защото за три седмици бяха изминали четиристотин и петдесет километра. Дълга върволица от коли оформяше ариергарда.

Колкото до офицерите, те бяха облечени още по-зле и от войниците. Капитан Грюнт например беше във фланелен кител, който вероятно някога е бил син, но сега имаше подчертано червеникав цвят. Вдясно от него беше тлъстата фигура на лейтенант Корнелиус ван Дайк, който с труд се крепеше на седлото. Над сивата му униформа лъщеше широкото му, налято с кръв лице, подпухнало от многото пиене през почивката.

Младият лейтенант Франк Армстронг от левия фланг беше единственият офицер в отряда, който имаше походно облекло според устава.

Комендантът се усмихна одобрително, когато премина край него, и се намръщи, като забеляза чудноватата фигура на Ван Дайк.

— Господин майор — каза той строго, — надявам се, че офицерите ви ще запомнят, че не могат да се носят така във форта. Капитане — обърна се той към Грюнт, — щом пристигнем, в същата минута да изпратите този офицер в ареста…

Лицето на капитана се стегна.

— Слушам, господин полковник!

Под впечатление от този неприятен епизод полковникът продължи прегледа. Когато стигна до края на колоната, той се поклони леко и студено на майор Уестбрук.

— Разположете хората си край северната стена, майоре. Там ще намерите достатъчно количество вода и дърва. Извинете ме, но ще предадете сабите си, преди да се разположите на местоназначението.

Комендантът пусна коня си в тръс и се отдалечи, като остави майора пред колоната. Но щом измина четвърт километър, той си възвърна доброто разположение на духа и се върна при майора, който го следваше отдалече.

— Две думи, майоре — викна той усмихнато.

Майорът се приближи без особено желание за веселие. Комендантът се направи, че не забелязва сърдития му вид.

— Надявам се, че вие и вашите офицери ще се запознаете тази вечер с мисис Сейнт Ор?

— Не бихме пропуснали това удоволствие — отвърна сдържано майорът.

— Дано наистина бъде за вас удоволствие, а не приятно задължение — сърдечно му каза комендантът. — Оставете това, майоре. Твърде добре се познаваме и се уважаваме, за да се сърдим за някакви си забележки по служба. Винаги съм смятал Уестбрук за мой стар приятел. Още помня капитана от Дванайсети полк, който в сражението при Бул Рук ми даде първия пример за героизъм на бойното поле. Не мога да забравя колко съм ви задължен, макар съдбата да се оказа по-щедра към мен, отколкото към вас.

Трогнат от думите на коменданта, майорът му протегна ръка.

Следван от адютантите си, полковникът препусна към форта, когато един индианец, легнал на самия път, скочи като ужилен и с ужасен вик се преметна встрани. Замалко да попадне под краката на коня на лейтенант Дейвид и това не стана само защото успя да метне върху главата на коня одеялото, което държеше. Уплашен, конят се метна встрани и замалко не изхвърли ездача от седлото.

Щом овладя подплашения си кон, Дейвид подгони индианеца и го обсипа с удари на камшика си.

— Мръсно куче! — крещеше той. — Сега ще запомниш как се плаши кон.