Майн Рид - Златната гривна

Нещастникът едва се спаси във вигвама си, а лейтенантът, като успя да го удари още няколко пъти, се върна на пътя и каза през смях:

— Този вече няма да плаши други коне. Хващам се на бас.

Комендантът, който беше отминал напред, не видя този епизод, но Пейтън се спря и не се сдържа.

— Беше много жесток към този нещастник, Дейвид. Не мисля, че той нарочно хвърли одеялото върху коня ти.

— Ами! — отвърна му Дейвид. — На проклетите индианци трябва от време на време да им се дава по някой урок. Няколко удара с камшика само ще са от полза. А що се отнася до мен, аз изпитвам удоволствие от това. Не мога да понасям тези шарени изчадия.

— Какво са ти направили тези нещастни същества? — попита адютантът. — Животът им и без това е тежък и няма защо да го правим още по-тежък. Човекът, когото наби, навремето си е бил храбър воин…

— Пейтън, как смееш да ги защитаваш? И аз вярвах в благородството на индианците, когато четях Фенимър Купър, но откакто ги опознах по-отблизо, ще ти кажа чистосърдечно, всички те — жени, мъже и деца — ме отвращават еднакво.

— Не си прав да говориш така — замислено каза Пейтън. — Щеше ли да бъдеш по-добър, ако беше в тяхното окаяно положение?

Не се разбра дали адютантът успя да събуди съжаление към индианците у приятеля си, но все пак лейтенантът мълча до самия форт и влезе вътре с наведена глава.

Полковник Сейнт Ор не беше от началниците, които оставят войниците да бездействат, и само два дни след пристигането на колоната във форта беше определил занятията, които трябваше да води всяка част. Така лейтенант Корнелиус ван Дайк и лейтенант Армстронг се оказаха в отряда, предназначен за нощна експедиция.

Трябваше да се огледа районът около форта. Ван Дайк, който имаше зад гърба си тригодишен опит, беше определен да ръководи експедицията. Бяха му дадени и дванайсет местни индианци за водачи.

Комендантът Сейнт Ор имаше много полезен обичай да не пуска извън форта и най-малкия отряд, докато не извърши най-строг преглед. Беше около единайсет часа вечерта, когато той излезе на плаца.

Всичко наоколо беше тъмно и тихо. Огньовете вече бяха загасени, луната все още не беше изгряла и малкият отряд стоеше пред него в пълен мрак.

Пред трийсетте строени конници един ординарец минаваше с голям фенер и осветяваше всеки човек. Запалил цигара, полковникът се спираше до всеки и внимателно го оглеждаше. Не казваше нищо, само от време на време изпукваше с пръсти — нещо, което му беше станало навик.

След него на прилично разстояние вървяха Ван Дайк и Армстронг, който носеше дълга сабя, а войниците бяха въоръжени с карабини и с по два пистолета. Понеже нямаха саби, в отряда не се чуваше обичайното прозвънване и в тишината хората изглеждаха като призраци.

Когато прегледът привърши, комендантът приближи до офицерите и каза на Армстронг:

— Ще направите много добре, ако оставите сабята си във форта. Нейният шум няма да е от полза за нощното разузнаване.

Когато позасраменият младеж се обърна, за да изпълни заповедта, полковникът добави сърдечно:

— Знаете ли, това е моя мания. Не всички мислят като мен, но съм убеден, че съм прав. Вървете, ще успеете да се върнете, преди да дам сигнал за тръгване.

Армстронг мълчаливо се поклони, качи се на коня си и полетя към офицерските жилища.

Щом той се отдалечи, комендантът се обърна към Ван Дайк.

— Трябва да ви кажа две думи насаме, и то повече като приятел, отколкото като началник. Позволете ми един съвет…

Лейтенантът се изчерви.

— Разбира се, господин полковник, но се надявам, че не смятате…

— Не, разбира се, не намирам вашия пропуск за непоправим, но вие отивате на опасна операция. Господин Ван Дайк, зная, че сте от богата фамилия и може би смятате, че това, за което друг офицер би загубил пагоните си, на вас ви е позволено. Това е измамно чувство. Гледайте да не ви виждам повече във вида, който имахте при пристигането си.

Лейтенантът наведе глава.

— Трябва да ме разберете правилно. За онова, което се случи тогава, вече няма да ви напомням. Отмених ареста ви и ви определих за началник на тази експедиция, за да ви дам възможност да загладите лотото впечатление, което ми направихте тогава. Разбирам какво е младостта и не възнамерявам да преувеличавам вината ви, но ще трябва да ми дадете дума, че няма да пийнете и капка вино, докато се намирате извън форта.

Ван Дайк наведе глава още по-ниско.

— Справедливо ли е — каза той, — защото съм се провинил веднъж, да ме смятате за способен да наруша задълженията си? Бях болен тогава… това е всичко… Не можех да се оправдавам в строя, но сега ще ви кажа, че ще изпълня дълга си, както винаги съм го изпълнявал.