Майн Рид - Златната гривна

Госпожа Сейнт Ор не отговори нищо. Тази новина не й беше приятна. Освен това искаше да покаже на мъжа си, че му е сърдита заради брат му.

Мълчанието им се проточи няколко минути. Комендантът се заразхожда из стаята, потънал в мислите си. После се приближи до нея.

— Не ми се сърди, мила Елси. Ще доведа твоя мил Джим на вечеря.

Кроткото лице на госпожа Сейнт Ор светна:

— Зная, че ти не можеш да бъдеш толкова коравосърдечен.

— Ще изляза за малко. Ако дойде господин Мегер, помоли го да ме почака.

Като взе голямата си бяла шапка, полковникът излезе и забързано се отправи към офицерските жилища. Той се движеше стремително, подсвиркваше си малко разсеяно, но не пропускаше да отвръща на всеки срещнат подчинен, който му козируваше.

Пред вратата на една от къщите спря и попита войника, който почистваше ботуши:

— Капитан Сейнт Ор вкъщи ли е?

— Тъй вярно — отвърна стегнато войникът, като мигом остави работата си и се изпъна като струна.

— Под арест ли е?

— Тъй вярно, господин полковник.

— Как стана така, че пропусна почистването на конюшните?

— За това съм виновен аз, господин полковник — каза войникът, като премига с очи, — пропуснах да му съобщя.

— Ти не си добър войник. Ще заповядам да те изпратят на пост извън форта и тогава ще видим какво ще направят индианците със скалпа ти.

Войникът видимо се изплаши, но без да го удостои с повече внимание, полковникът прекрачи наведнъж трите стъпала и отвори вратата към скромната стаичка, където млад офицер, облечен по домашному, се бе отпуснал в ниско кресло с угрижено лице и с цигара в устата.

— Джим, драги, Елси те моли да дойдеш днес на вечеря — каза полковникът.

— Аз пък те уверявам, че още днес ще помоля да ме преместят оттук!

— Само че от това няма да излезе нищо! Тази вечер в шест! Решено, нали?

Полковникът излезе бързо.

След малко капитан Пейтън въведе Марк Мегер в къщата му и ги остави насаме.

Запасал сабята си, нахлупил голямата си бяла шапка, комендантът Сейнт Ор стоеше пред вратата на форта и се взираше далеч в прерията. Тръбачът беше подал сигнал за приближаващото подкрепление. Адютантът капитан Пейтън придържаше за юздата големия черен кон, а полковникът насочваше далекогледа си към приближаващата кавалерийска колона. Оръжието блестеше на слънцето, а назад се беше проточил обозът.

Наблизо, вдясно от форта, се виждаха два индиански вигва-ма, покрити с бизонски кожи. Половин дузина деца, съвсем голи, с големи кореми и надвиснали над очите мръсни коси, играеха пред тях. Две-три старици, същински магьосници от трагедията „Макбет“, спокойно си бъбреха, седнали на припек пред бизонска кожа, от която изстъргваха последните остатъци месо. Възрастен индианец, завит с мръсна покривка, спеше край тях или се правеше на заспал. И всичко това на петдесет крачки от форта.

Погледнато безпристрастно, нямаше нищо необичайно в тази картина с безгрижните деца на безкрайната прерия.

Те бяха просто нещастни същества, които изглеждаха по-зле и от циганите, нищо повече от просяците, които скитаха около селищата на европейците, готови на всичко само за бутилка уиски. Последни представители на нещастно племе, което скоро щеше да изчезне от лицето на земята.

Комендантът Сейнт Ор не беше склонен да обръща на тези индианци повече внимание, отколкото на мухите, а и войниците му така бяха привикнали на подобни гледки, че дори не ги забелязваха.

— Сигурно това е колоната на Уестбрук! — каза комендантът на своя адютант, като отдръпна далекогледа от очите си. — Колко човека очакваме според телеграмата?

— Пет ескадрона от Дванайсети полк, господин полковник. Чарлтън ще доведе още два от форт Ларами и три роти от Четирийсет и четвърти линеен полк.

— Да, наистина — каза полковникът, като отново насочи далекогледа си към приближаващата колона. — А къде е онзи нехранимайко Илис? Ще приготви ли той най-сетне коня ми?

— Вече го води — каза млад лейтенант, като излезе напред. — Ще ми позволите ли, господин полковник, да ви бъда ординарец?

— На драго сърце, драги Дейвид, ако нямаш по-важна работа.

Дейвид току-що беше пристигнал от Уест Пойнт и гореше от ентусиазъм.

В този момент един войник доведе прекрасен кон с чудесно седло. Комендантът обичаше хубавите коне. Жребецът не беше от най-кротките и ездачът трябваше да положи доста усилия, докато той усети опитните ръце и се признае за покорен. Полковникът беше от хората, които не само са отлични ездачи, но и умеят да стоят красиво на седлото. Той изглеждаше като пришит за него и когато конят танцуваше и се изправяше на задните си крака, той така извиваше красивото си тяло, че човекът и животното представляваха едно неразделно цяло.