Майн Рид - Конникът без глава

В отговор на този мъчителен въпрос, който навярно възкресяваше неприятни спомени, Къхуун се намръщи.

— Вие сте ми братовчед — продължи тя с тон, който рязко се отличаваше от предишната шеговитост, — но нищо повече, нищо повече капитан Касий Къхуун! Нямате никакво право да бъдете мой съветник! Има само един човек, с когото съм длъжна да се съветвам и чиито упреци трябва да понасям. Затова, моля ви, мастър 18 18 Мистър — господар: „господинчо“. Б. пр. Кеш, да не си позволявате такива отношения, с каквито току-що ме удостоихте. Аз ще остана господарка на мислите, а също и на действията си, докато намеря човека, който може да ги направлява. Вие не сте този човек!

След като каза това с блестящи очи, полугневно, полупрезрително, младата креолка се тръсна върху възглавниците на каретата.

Завеската се спусна, което показа на бившия офицер, че не желаят да разговарят повече с него.

Стъписан от ударите на нейното искрено възмущение, Къхуун се зарадва, като чу високото „дий“ на коларите.

Колите потеглиха по черната прерия, не по-черна от неговите мисли.

Пътниците вече не се страхуваха, че могат да се изгубят. Следата от ласото се виеше непрекъснато като змия, и бе толкова ясна, че дори и дете би могло да се движи по нея.

Тя не вървеше по права линия, а лъкатушеше между шубраците: понякога се отклоняваше и минаваше през места, гдето не е имало никаква растителност. Очевидно конникът правеше това, за да се избягнат препятствията за колите: при всички отклонения пътниците ясно виждаха, че повърхността там е неравна.

— Колко е съобразителен младият, човек — забеляза Пойндекстър. — Истински съжалявам, че не го попитах за името му. Ако е от форта, сигурно ще го видим пак.

— Сигурно — съгласи се синът му. — Надявам се, че ще го видим.

Дъщерята, облегната в Ъгъла на каретата, дочу предположенията на баща си и брат си. Тя не каза нищо, но погледът, който отправи към Хенри, сякаш говореше, че и нейното сърце храни същата надежда.

Плантаторът бе в прекрасно настроение. Радваше се, че скоро ще се свърши това уморително пътуване и ще види новите си владения преди залез слънце. Той чувствуваше в гърдите си необикновена благосклонност към всички наоколо — разговаряше приятелски с надзирателя, шегуваше се с „чичо“ Сципио, който накуцваше с покритите си с мехури крака, и ободри „леля“ Клоу, която носеше негърчето си.

„Чудесно!“ — може да се провикне някой наблюдател, заблуден от такива случайни гледки, така трогателно описани от драскачите в услуга на дявола. — „В края на краищата, какъв прекрасен патриархален институт е робството! А колко много сме говорили и вършили за неговото премахване! Напразни усилия — глупаво човеколюбив, което се опитва да разруши тази старинна сграда — крайъгълния камък на една «героична» нация! О, фанатици! Защо вдигате такава врява, против робството? Не знаете ли, че някои хора трябва да страдат, да работят и да гладуват, та други да могат да живеят в разкош и леност? Не знаете ли, че едни трябва да бъдат роби, за да могат други да бъдат свободни?“

Такива доводи, уви, се чуват напоследък доста често. Проклет да е човекът, който ги изрича, и хората, които им дават ухо!

Доброто настроение на плантатора обхвана всички с изключение на Къхуун. То се отразяваше в лицата на черните му роби, които гледаха към Пойндекстър като на източник на щастието и бедите им — най-могъщият след бога. Те го обичаха по-малко от бога, а се страхуваха повече, отколкото от бога, макар че той в никакъв случай не бе лош господар т.е, в сравнение с другите. Пойндекстър не изпитваше никакво удоволствие да изтезава робите си. Обичаше да ги вижда добре облечени и нахранени — кожата им да лъщи. Това говореше за положението на техния собственик. Пойндекстър се задоволяваше те да бъдат бити с камшик само от време на време — което, той би ви уверил, е полезно за тях. Сред „стоката“ му нямаше нито една черна кожа, по която да личат следи от мъст — нещо, с което може да се гордее един робовладелец от долината на Мисисипи и с което много малко можеха наистина да се похвалят.

И няма нищо чудно, че при един такъв примерен робовладелец всички бяха весели. Робите споделяха радостта на господаря си и весело си бъбреха.

Но не бе писано радостното настроение да продължи до края на пътуването им. След известно време то бе прекъснато, но не по вина на тези, които бяха обзети от него, а по независещи от тях обстоятелства и причини.