Майн Рид - Конникът без глава

Той неволно отвърна с поглед, пълен с възхищение, който неумело се опита да прикрие. И за да не го вземат погрешно за грубиян, конникът се обърна към плантатора, който току-що му беше благодарил за любезността.

— Едва ли заслужавам вашата благодарност — възрази той. — Оставям ви така на произвола, може пак да изгубите пътя. Но както вече ви казах, времето ми е измерено.

Конникът погледна часовника си, като че ли не му се щеше да пътува сам.

— Много сте любезен, сър — каза Пойндекстър, — но с упътванията, които ни дадохте, мисля, че ще можем да се оправим. Слънцето ще ни показва…

— Не! Като гледам сега небето, не ми се вярва. Откъм север се задават облаци. След час слънцето може да се скрие. Във всеки случай то ще се скрие, преди да стигнете до мястото, откъдето се вижда кипарисът. Така няма да стане. Почакайте! — продължи той, като помисли малко. — Измислих нещо по-добро. Движете се по следата на моето ласо!

Докато още говореше, ездачът дигна от седлото си навитото въже и метна свободния му край на земята. Другият край бе завързан за една халка на предната чест на седлото. След това той повдигна шапката си с грациозно движение, отправено по-скоро към каретата, пришпори коня си и още веднъж литна през прерията.

Ласото се проточи и се опъна над хълбока на коня. То започна да се влачи на десетина ярда зад него и остави следа по опепелената повърхност, прилична на следата от някаква тънка змия, пропълзяла през равнината.

— Извънредно интересен човек! — отбеляза плантаторът, втренчил очи след ездача, който изчезваше зад облак черен прах. — Трябваше да го попитам как се казва.

— Аз бих казал — извънредно надут човек — промърмори Къхуун, който не пропусна да забележи погледа, отправен от странника към каретата, нито пък онова, което предизвика този поглед. — Що се отнася до името му, не смятам, че е от значение. Сигурно не би ти казал истинското си име. Тексас е пълен с такива контета, които сменят имената си, щом пристигнат тук — уж за по-хубави, ако не по някаква друга причина.

— Слушай, Касий — възрази младият Пойндекстър, — не си справедлив към странника. Изглежда образован — всъщност джентълмен, достоен, бих казал, да носи и най-порядъчното име.

— Джентълмен? Съвсем невероятно: наконтен като фанфарон. Още не съм срещал човек, който да носи испански дрехи и да не е прост. Обзалагам се, че и този е такъв.

През време на този кратък разговор прекрасната пътничка от каретата подаде глава навън и отправи заинтересован поглед след отдалечаващия се конник.

Може би на това се дължеше озлоблението в думите на Къхуун.

— Какво има, Лу? — запита той тихо, за да не го чуят другите, като се приближи към каретата. — Като че ли много ти се иска да избързаш напред? Може би ти се ще да препуснеш с този самохвалко? Не е много късно. Мога да ти услужа с коня си.

Младата девойка се облегна назад. Явно не й харесваха думите му и тонът, с който бяха изречени. Но вместо да се начумери или изрази недоволството си, като му отвърне възмутено, тя реагира по начин далеч по-обиден за него.

Ясен, звънлив смях бе единственият отговор, с който тя го удостои.

— Така, така… Помислих си, че има нещо. Като те гледах как се държиш пред него. На тебе като че ли много ти се ще да си поговориш tête-à-tête 17 17 Tête-à-tête (френски) — насаме. Б. пр. с този блестящ куриер. Така както е наконтен, а? Хубавите пера правят птиците хубави! Но неговите са взети назаем. Някой ден може да ги пооскубя заедно с малко кожица.

— Как не те е срам, Касий? Ти си възмутителен.

— Ти си възмутителна, Лу! Да обръщаш внимание на такъв негодник — нагизден палячо. Няма никакво съмнение, че е прост куриер на офицерите от форта!

— Куриер ли казваш? О, как бих желала да получавам любовните си писма от такъв куриер!

— Побързай тогава и му го кажи! Конят ми е на твое разположение.

— Ха! Ха! Ха! Какъв си глупчо! Да предположим на шега, че аз наистина бих желала да настигна пощальона от прерията. Съвсем не бих могла да го направя с твоя муден кон. Съвсем! С бързината, с която язди дорестия си жребец, той ще се изгуби от погледа ми, преди да смениш седлата! О! Не! Не мога да го настигна, колкото и да желая това, а може би аз наистина го желая.

— Внимавай да не чуе баща ти какво говориш!

— Внимавай да не чуе ти какво говориш — отвърна младата девойка, заговорила за първи път сериозно. — Макар че си ми братовчед и татко те смята за самото съвършенство, аз не мисля така. Скривала ли съм това от тебе, кажи?