Майн Рид: Конникът без глава

— Да, сър, и има много малка вероятност да се оправим, освен ако вие бъдете така любезен да ни помогнете.

— И дума не може да става за любезност. Когато прекосявах прерията, съвсем случайно попаднах на следите ви. Разбрах, че сте се заблудили, и дойдох да ви упътя.

— Много мило от ваша страна. Ще ви бъдем извънредно благодарни. Казвам се Пойндекстър — Удли Пойндекстър от Луизиана. Купих имение на река Леона, близо до форт Индж. Надявахме се да пристигнем преди падането на нощта. Дали ще е възможно?

— Няма какво да ви попречи, ако следвате указанията, които ще ви дам.

Като каза това, странникът се отдалечи на известно разстояние и започна да оглежда местността, като че ли да реши в каква посока трябва да тръгнат пътниците.

Застанали на върха на хълма, конят и ездачът представляваха картина, която заслужава да бъде описана.

Конят, достоен да бъде язден от някой арабски шах, е червеникавокафяв, с широки гърди и стройни като тръстика крака. Закръглените му хълбоци завършват с разкошна опашка, която се извива назад като дъга. Ездачът — млад човек на около двадесет и пет години — има благородна осанка. Той е облечен в живописен костюм на мексикански ранчеро 13 13 Ранчеро (исп.) — чифликчия. Б. пр. — късо кадифено палто — calzoneros 14 14 Calzoneros (исп.) — панталони. Б. пр. , навървени по шевовете белоснежни ленени calzoncillos 15 15 Calzoncillos (исп.) долни гащи. Б. пр. и с ботуши от биволска кожа с тежки шпори на токовете. Около кръста му — ален копринен шал, на главата — черна лъскава шапка, опасана със златен кордон. Представете си така облечен конник, седнал на извито дървено мавританско седло, мексиканска направа, с кожено покривало, на което са отпечатани старинни фигури, представете си един такъв кавалер, и пред вашите очи ще се появи двойникът на човека, в когото плантаторът и неговите хора се взираха.

През завеските на каретата го разглеждаха с поглед, който говореше за особени чувства. За първи път в живота си Луиза Пойндекстър виждаше онзи героичен човек, когото досега бе виждала само във въображението си.

Конникът би се гордял, ако знаеше какво вълнение предизвика в гърдите на младата креолка неговото присъствие.

Но той не знаеше и не можеше да знае. Дори не знаеше, че тя съществува. Когато минаваше край покритата с прах карета, той хвърли само бегъл поглед така, както човек може да погледне грубата черупка на някоя мида, без да подозира каква перла блести в нея.

— Честна дума! — заяви той, като се обърна към притежателя на колите. — Не мога да открия никакъв знак, по който да се ръководите. Въпреки това мога да намеря пътя. Вие ще трябва да пресечете Леона пет мили под форта. Тъй като и аз трябва да я пресека на същото място, вие можете да се движите по следите на коня ми. Довиждане, джентълмени!

Разделяйки се така ненадейно с тях, той пришпори коня си и се отдалечи в галоп.

Неочаквано, почти неучтиво сбогуване! Така си помислиха плантаторът и неговите близки.

Преди да имат време да изразят мислите си гласно, те видяха, че непознатият се връща.

След десетина секунди той беше отново сред тях. Всички се обърнаха към него, за да разберат защо се бе върнал.

— Страхувам се, че следите от коня ми няма да ви помогнат много. Мустанги 16 16 Мустанги — диви коне в Мексико и Калифорния. Б. пр. са минали оттук след пожара. Оставили са хиляди отпечатъци от копита. Моят кон е подкован, но тъй като не сте свикнали да разчитате следи, може би няма да можете да различите моите, още повече, че всички отпечатъци от копита в сухата пепел си приличат много.

— Какво да направим? — попита плантаторът отчаяно.

— Съжалявам, мистър Пойндекстър, че не мога да остана да ви водя. Бързам с писма за форта. Ако загубите следите ми, гледайте слънцето да ви бъде отдясно, така че сенките ви да падат наляво, под ъгъл около петнадесет градуса към посоката на вашето движение. Вървете направо около пет мили. Тогава ще видите върха на един висок кипарис. Ще го познаете по червеникавите му листа. Тръгнете право към него. Той расте на брега на реката близо до брода.

Младият конник пак хвана юздата и се канеше да препусне, когато нещо го накара да се позабави. Това бяха двете бляскави очи, които той за първи път видя да поглеждат между завеските на каретата.

Тяхната притежателка бе в сянка, но все пак имаше достатъчно светлина, за да се види лицето й — ненадминато по своята миловидност. Той дори забеляза, че очите бяха отправени към него, и му се стори, че го гледат с интерес, почти с нежност.