Майн Рид - Конникът без глава

Не е нужно голямо въображение, за да може човек да си представи великаните от миналото, оживели по прериите на Тексас, да танцуват след буен пир с Бакхус. 22 22 Бакхус — староримски бог на виното и веселието. Б. пр.

Естествено бе всички да изпаднат в тревога пред близостта на тия необикновени и неземни явления, които никой не бе виждал дотогава и които никой не познаваше.

И така беше — всеки чувствуваше приближаващата се опасност. Знаеха, че към тях идва една от стихиите на прерията.

Всички се бяха спрели при вида на странните колони. Коларите и негрите, които вървяха пеш, викаха от ужас. Животните — мулетата, и конете — бяха спрели неволно. Мулетата изпълваха въздуха с пронизителни ревове, а конете цвилеха и трепереха.

Това не бяха единствените звуци. Откъм черните кули се носеше дрезгаво фучене, което напомняше бученето на водопад, от време на време прекъсвано от тътнеж, приличен на залп от пушки или грохот на далечна гръмотевица.

Шумът ставаше все по-силен и по-отчетлив. Опасността, каквато и да бе тя, се приближаваше. По лицата на всички се изписа ужас. Къхуун не правеше изключение. Бившият офицер вече не се преструваше на весел. Очите на всички бяха обърнати към надвисналото небе и черните стълбове, които сякаш идваха да ги смажат.

В тези тежки минути до ушите им достигна вик, който макар и тревожен, им донесе облекчение.

Право към тях в луд галоп яздеше конник. Конят беше черен като въглен, а също и ездачът; черно беше дори и лицето му. Все пак те го познаха. Това бе странникът, по следата на чието ласо се движеха.

Жената предусеща по-бързо от мъжа; младата девойка от каретата го позна първа.

— Карайте! — извика той, когато се приближи толкова, че можеха да го чуят. — Карайте, карайте, колкото може по-бързо!

— Какво е това? — попита плантаторът, смутен от уплаха. — Има ли някаква опасност?

— Има. Не го очаквах, когато ви срещнах. Едва след като преминах реката, видях сигурни признаци за приближаването му.

— На кого, сър?

— На северняка.

— Искате да кажете, че бурята се нарича така?

— Да.

— Никога не съм чувал, че е опасен — се намеси Къхуун, — освен за корабите и лодките в морето. Зная, че е много студен, но…

— Ще видите, че не е само студен, сър, ако не побързате да се махнете от пътя му — прекъсна го младият конник. — Мистър Пойндекстър — продължи той, като се обърна към плантатора и започна да му говори нетърпеливо и настойчиво, — казвам ви, вие и вашите спътници сте в опасност. Севернякът не винаги е страшен, но този… погледнете! Виждате ли онези черни стълбове?

— Ние се чудехме и не можехме да разберем какви са.

— Нищо — само предвестници на бурята. Погледнете по-нататък! Не виждате ли онзи облак, черен като въглен, който обгръща небето? Ето от какво трябва да се страхувате. Не искам да създавам излишна тревога, но в тази сянка се крие смърт. Движи се и се приближава насам. Нямате никаква друга възможност да го избегнете, освен да побързате. Ако се бавите, ще стане много късно. След десет минути ще надвисне над вас и тогава… Бързо, сър, моля ви! Наредете на вашите колари да карат напред колкото може по-скоро. Самото небе ви заставя.

Плантаторът дори и не помисли да не се подчини на тази настойчива молба. Дадено бе нареждане да подкарат конете с най-голяма бързина. Ужас бе обхванал не само коларите, но и животните, та камшиците бяха излишни.

Каретата и конниците, както и преди, се движеха начело. Само странникът се спусна към опашката на кервана сякаш да го запази от заплашващата го опасност.

От време на време го виждаха да спира коня си и да се обръща назад с поглед, в който се четеше все по-голяма и по-голяма тревога.

Като забеляза това, плантаторът се приближи и попита:

— Има ли още опасност?

— Съжалявам, но трябва да ви кажа, че има — отговори странникът. — Надявах се вятърът да промени посоката си.

— Вятърът ли казахте, сър? Няма вятър. Нищо не чувствувам.

— Не тук. Там вилнее ураган и се движи право насам. Господи! Той се приближава към нас с голяма бързина. Съмнявам се дали ще успеем да преминем изгорялата прерия.

— Какво да правим? — извика ужасен плантаторът.

— Това ли е най-голямата скорост, с която могат да се движат мулетата?

— Да, по-бързо не могат.

— Страхувам се тогава, че няма да успеем!

След като изрече тези мрачни предположения, той извърна коня си и се вгледа в стълбовете от облаци като че искаше да изчисли бързината, с която напредваха.