Майн Рид - Квартеронката

Беше строен младеж, по-нисък от среден ръст, надали повече от двадесетгодишен, но тъжният му лик го правеше да изглежда малко по-възрастен. Чертите му бяха дребни, но изящни — носът и устните приличаха повече на женски. Бузите му бяха почти безкръвни, а черната свилена коса падаше на разкошни къдри по раменете, понеже такава беше креолската мода по онова време. Бях убеден, че младежът е креол отчасти поради френския му облик, отчасти поради кройката и плата на дрехите му и отчасти поради това, че говореше френски, понеже ми се стори, че именно той ми беше заговорил. Дрехите му бяха съвсем креолски. Беше облечен с блуза от ленен плат, но моделът на тази прочута дреха не беше както във Франция, а като креолска „ловджийска риза“, плисирана над кръста и с изящен набор надолу. Самият плат — прекрасен небелен лен — показваше, че беше избран с вкус, а не само да покрие тялото. Панталоните му бяха от най-хубавия небесносин памучен плат — производство на тъкачниците в Опелузас. Бяха ситно плисирани под кръста и с разрез долу на крачолите, където имаше редица копчета, за да се закопчават на глезените, когато стане нужда. Той не носеше жилетка. Вместо нея имаше богато батистено жабо̀ на гърдите. Краката му бяха обути с високи обувки от здрав кафеникав плат с лачени бомбета и копринени връзки отпред. Широкопола шапка „панама“ допълваше облеклото и придаваше завършен вид на тази истинска южняшка премяна.

Нямаше нищо outré 128 128 Outré (фр.) — прекалено, биещо на очи. — Б.пр. нито в ризата, нито в панталоните, нито в шапката, нито в обувките. Всичко беше издържано — всичко съответстваше на модата по долното течение на Мисисипи по онова време. Следователно не дрехите на младежа бяха привлекли вниманието ми. Свикнал бях да виждам такива всеки ден. Не можеше да бъде това. Не! Облеклото нямаше нищо общо с интереса, който младежът беше събудил в мене. Може би защото мислех, че той ми пошепна краткия съвет, може това да е оказало известно влияние, но не само това. Независимо от всичко в самото му лице имаше нещо, което властно привличаше погледа ми — толкова властно, щото започвах да се чудя дали не съм го виждал преди. Ако имаше по-добро осветление, може би щях да разреша това съмнение, но той стоеше в сянка и не можех да го видя добре.

Тъкмо по това време забелязах, че беше изчезнал от мястото си в ъгъла на салона, а подир една или две минути се чуха виковете и изстрелите отвън.

— А сега, мосю, смея ли да ви запитам защо искате да ми говорите и какво имате да ми кажете?

Намесата на този младеж започваше да ме дразни. Никой не обича да го вдигнат неочаквано от игра на вист, дори и когато губи.

— Искам да ви говоря, защото се интересувам от вас. А това, което имам да ви кажа, ще го чуете.

— Интересувате се от мен! Моля ви се, сър, кажете на какво дължа този интерес?

— Не е ли достатъчно това, че сте чужденец, чиято кесия се канят да ограбят?… Един „зелен новак“…

— Внимавайте, мосю!

— Не, не ми се сърдете. Това са думи, които чух да се казват по ваш адрес тази вечер от неколцина от новите ви познати. Ако се върнете да играете с тях, мисля, че ще заслужите това име.

— Стига, мосю! Вие се бъркате в работи, които съвсем не ви засягат.

— Вярно е, че не засягат мен, но те засягат вас и въпреки това… ах!

Канех се вече да напусна натрапчивия младеж и да побързам към игралната маса, когато този странно тъжен тон на гласа ме накара да се разколебая и да остана още малко при него.

— Е, добре — рекох аз, — но вие все още не сте ми казали това, което искахте да ми кажете.

— Всъщност вече ви го казах. Казах ви да не играете; ако играете, ще загубите. Повтарям ви този съвет.

— Вярно е, че съм загубил малко, но това не значи още, че късметът ще бъде все на една и съща страна. Грешката е по-скоро в моя партньор, който изглежда е слаб играч.

— Вашият партньор, ако не се лъжа, е един от най-добрите играчи по крайречието. Мисля, че съм виждал този господин и преди.

— Как! Вие го познавате?

— Донякъде… не много добре, но каквото знам — знам го добре. Вие познавате ли го?

— Никога не съм го виждал преди тази вечер.

— Нито някой от другите?

— Не познавам никого от тях.

— В такъв случай вие нямате представа, че играете с „ловци“?

— Не, но много се радвам да чуя това. Аз също съм малко нещо ловец и обичам кучета, коне и пушки не по-малко от кой да е от тримата.

— Ах, мосю, вие не ме разбрахте правилно. Ловец във вашата родина и „ловец“ на мисисипски параход са две много различни неща. Лисици, зайци и яребици представляват дивеч за вашия ловец, но за подобни господа дивеч са неопитните новаци и техните кесии.