Майн Рид - Младите роби

От мястото, където все още лежеше камилата, не се виждаше морето. Ако човек се изправеше и се покачеше на хълма — тогава само той можеше да види брега и самия океан.

Навътре пространството приличаше на лабиринт от могили без всякакъв изход, който би могъл да покаже, че са преминали хора или животни. По съвета на стария моряк, който познаваше пустинята добре, както и морето, другарите му налягаха ниско, за да не се виждат откъм брега.

Едва успяха да сторят това, и Стария Бил, който през всичкото време беше на стража, каза, че вижда някакви предмети.

Две тъмни сенки се движеха край брега, идвайки от юг, но бяха още толкова далече, че не можеше да се познае хора ли са или животни.

— Чакайте, ще видя! — предложи Колин. — За щастие моят далекоглед е у мен. Той беше в джоба ми, когато напуснахме фрегатата.

В това време шотландецът измъкна малък далекоглед от джоба си и го насочи към показаната точка, като се стараеше да държи главата си колкото е възможно по-ниско.

— Та това са хора! — каза Колин. — Облечени са във всичките цветове на дъгата. Виждам ярките цветове на шаловете им, червените накити по главата и широките им наметки. Единият язди на кон, а другият — на камила като нашата. Вървят бавно и се оглеждат.

— Аха! От това именно се страхувах! — каза Бил. — Те са стопаните на нашето животно! Те го търсят! Добре че пясъкът заличи неговите следи, иначе биха дошли право при нас. Наведете се! Наведи се, Колин! Не трябва да показваме главите си над могилите: очите на тези разбойници са остри, виждат от един километър дори шестпенсова монета.

Колин разбра колко вярна е забележката и веднага си наведе главата по-ниско. Този случай постави моряците в тревожно и в същото време уморително положение. Любопитството ги караше да наблюдават движенията на непознатите. Това беше необходимо, защото можеха да знаят кога да си повдигнат главите над могилата. Иначе рискуваха да ги покажат тъкмо тогава, когато ездачите ще могат да ги забележат. Положението беше много опасно, но за щастие моряците се отърваха от бедата много по-рано, отколкото можеха да се надяват. Колин намери добър начин да се освободят от затруднението.

— А — каза той, — хрумна ми една мисъл. Аз ще наблюдавам тези разбойници и в същото време ще ги лиша от възможността да ни забележат, заклевам ви се!

— Как така? — попитаха другите.

Колин не отговори. Прокара далекогледа през най-горния гребен на пясъка, тъй че краят му излезе от другата страна. Щом приключи с всички приготовления, шотландецът си сложи окото на стъклото и шепнешком започна да съобщава на другарите си всичко, каквото забелязваше у ездачите.

— Мога да ви кажа дори какви им са лицата — пошепна Колин. — Да си призная, физиономиите им не са твърде красиви. Лицето на единия е жълтеникаво, а на другия — съвсем черно. Последният сигурно е негър, косите му са къдрави и язди камила. Жълтоликият е на кон. Държи пушка в дясната си ръка, зенгията е особена, издължена, конят е наметнат с с нещо като бродирана покривка. Има украса по главата. Човекът е брадат, а на главата си носи нещо като голяма кожена шапка, може да е от кавказки произход, знам ли… Предполагам, че е арабин с дрехи, които е задигнал нейде, може би е господар на негъра, като че ли му заповядва нещо, ето, прави движения, като че иска да посочи не кого да е, ами нас.

— Боже, опази! — прошепна Бил. — Видели са тръбата.

— В това няма нищо невъзможно! — потвърди и Терънс. — Стъклото лъщи на слънцето!

— Не е ли по-добре да махнем веднага далекогледа? — попита Бил.

— Съвършено вярно — отговори Колин, — но мисля, че вече е много късно; ако са се спрели затова, че им е направила впечатление моята далекогледна тръба, ние сме загубени!

— Все пак измъкни го полекичка. Ако не са го видели, няма да тръгнат към нас.

Колин се накани да последва тоя съвет, но като хвърли последен поглед, забеляза, че ездачите се отправиха покрай брега, без да дават вид, че са забелязали нещо, което би ги принудило да се отбият от пътя си.

За щастие не блясъкът на стъклото ги бе накарал да се спрат. Един дол, който се простираше между цяла верига от могили и който беше много по-широк от тоя, в който лежаха нашите моряци, излизаше на брега малко по-надолу. Това именно бе привлякло вниманието на двамата ездачи и съдейки по движенията им, Колин можа да каже, че се съвещават именно върху това — да тръгнат ли по дола, или да продължат пътя си покрай брега. Разговорът им свърши. Жълтокожият ездач препусна в галоп, а черният го последва.