Майн Рид - Младите роби

Тези главатари никак не си приличаха. Единият беше малък, с жълто и изгоряло лице, с твърди и ъгловати черти, които разкриваха арабския му произход. Кожата на другия беше черна като смола, имаше херкулесовско тяло, широко лице, чип нос и дебели бърни, а главата му беше огромна и покрита с гъсто руно от дълги лъскави коси.

Арабският шейх искаше да завладее моряка, защото знаеше, че като го отведе на север, ще може да го продаде скъпо на европейските търговци в Мединуан или на европейските консули в Мохадор. Много хора, пострадали от корабокрушение по бреговете на Сахара, виждаха отново своите другари и своето отечество, но не поради човеколюбивите чувства на арабите, а след откупване срещу определена сума.

В черната глава на съперника бе заседнала почти същата мисъл. Само че той имаше намерение да отведе Бил в Тимбукту. Колкото и да не се ценяха белите хора сред арабските търговци, които гледаха на тях като на обикновени роби! Черният обаче знаеше, че на юг от Сахара ще получи за него добра цена.

След няколко минути, прекарани в караница и заплахи, двамата съперници престанаха да се заплашват един-друг със сабите, като че ли отиваха към някакво разбирателство.

Но спорът им още не беше приключил. Те говореха един след друг и Бил, макар да не разбра нито дума, се досети, че младият арабин привежда като довод да притежава пленника обстоятелството, че е пристигнал в лагера с неговата камила.

Черният сочеше към двата купа плячка и по всяка вероятност доказваше, че при подялбата е взел по-малко.

В тази минута се появи нова личност: млад човек и доколкото Бил можа да предположи, той сигурно се ползваше с известно влияние. Бил си помисли, че новият сигурно е нещо като посредник. Предположението, което направи той, като че ли удовлетвори двете враждуващи страни и те очевидно се приготвиха да разрешат спора си по друг начин.

Бил беше залогът в играта.

Играта се състоеше в преместването на топки от една браздичка в друга, подобно на играта на шах. Противниците не си продумваха, клечаха един срещу друг с такива сериозни лица, каквито имат играчите на шах. Когато играта свърши, се вдигна отново голям шум: откъм страната на победителя и другарите му се чуха ликуващи викове, а привържениците на победения нададоха страшни протести. Така Бил разбра, че принадлежи на черния шейх. Последният веднага отиде при него.

Оставиха моряка почти гол, съблякоха го по риза и дадоха всичките му дрехи на другия вожд.

Отведоха го в палатката на своя господар и го прибавиха там като нова плячка към купа от заграбените предмети до входа.

По време на игрите Бил беше предмет на любопитство за жените и особено за децата. Полумъртъв от глад, напразно изказваше страданията си със знаци. Но равнодушието на тълпата не го учудваше особено, тъй като добре познаваше тези зли деца на Сахара и отношението им към заробените от тях.

Над главата му се сипеха всевъзможни ругатни, едни хвърляха в очите му пепел и плюеха в лицето му. По-жестоките го удряха с тояги, дращеха го, щипеха го по бузите така силно, че без малко щяха да изкълчат челюстите му. Отскубнаха снопче-та косми от главата му.

Напразно старият моряк им отговаряше с най-енергични ругатни, напразно им викаше: „Оставете ме!“ Сърдитите му викове, неговите протести само възбуждаха палачите. Една от жените в тълпата особено се отличаваше със злобните си проклятия. Наричаха я Фатима. Въпреки поетичното си име тя беше едно от най-страшните чудовища, които морякът бе срещал в живота си. Двата й кучешки зъба стърчаха толкова силно напред, че тя почти не можеше да си затвори устата, като при това се виждаха оголените зъби на горната й челюст. Съдейки по облеклото и поведението й, Бил можеше да се досети, че е жена на някого от вождовете: султанка или кралица.

И действително, когато черният шейх дойде да вземе Бил, да спаси от повреждане новата си собственост, Фатима го последва в палатката с вид, който говореше, че ако тя не е първата жена, то поне е най-възрастната в харема на шейха.

Веселостта на младите моряци беше кратка: тя изчезна едновременно с изчезването на Бил. Те спряха и се огледаха с безпокойство.

Беше очевидно, че мехари е отнесла Бил: виковете на моряка доказаха, че „корабът на пустинята“ не бе слушал своя водач.

След първия момент на учудване младите моряци се посъветваха — да чакат ли завръщането на Бил, или да тръгнат по следите му и да се помъчат да го настигнат? Може би той нямаше вече никога да се върне. Ако мехари го бе завела в лагера на диваците, то навярно те щяха да го задържат като роб. Но нима той бе толкова прост, че да позволи на камилата да го отнесе при неговите врагове?