Майн Рид - Младите роби

По погледите, които хвърляха във всички посоки, стана ясно, че търсят камилата.

— Дълго ще се скитат така! — каза Колин, като видя, че ездачите се скриха зад могилата. — Иначе зле щяхме да си изпатим.

Бил извика:

— Какви глупаци сме и четиримата! Дори не помислихме за следите!

Като каза това, Бил посочи с ръка към брега, където той преди малко бе ходил за миди. И наистина дирите му личаха много ясно по мокрия пясък.

Думите на Бил поразиха като гръм другарите му. Само случайността попречи на ездачите да ги открият.

Достатъчно беше арабите да направят още сто крачки по брега, за да видят двойната следа на моряка, и това щеше да означава, че са разкрити.

Но двамата ездачи се отдалечиха и брегът опустя отново пред очите на нещастниците.

Макар че не забелязаха вече и най-малки следи от живи същества, те не излизаха от своето укритие и дори главите не си показваха. Чакаха доста дълго, докато не се увериха, че брегът е свободен, а дори и когато се успокоиха съвсем, останаха пак скрити. Докато не започна да залязва слънцето, никой от тях не се помръдна от скривалището.

Камилата също не се помръдна, но и те взеха мерки, за да не побегне от тях — спънаха й краката. Вечерта я издоиха също тъй, както сутринта, и ободрени от хранителното мляко, се приготвиха да напуснат убежището си, което вече им се струваше страшно неприветливо.

Приготовленията им привършиха много бързо. Оставаше им само да развържат камилата и да я изведат на пътя или, както каза Хари на смях — да вдигнат котва и корабът на пустинята да започне пътешествието.

Последните лъчи на слънцето се скриваха зад белите гребени на могилите, когато напуснаха скривалището си и тръгнаха на път, продължителността на който не им беше известна.

Старият моряк беше уверен, че покрай брега са разположени португалски крепости, главно на юг, и че следвайки посоката все покрай брега, ще стигнат до тях. Крепостите действително съществуваха, но те бяха тъй далече, че бе абсолютно невъзможно да стигнат бързо до тях, особено както бяха гладни и невъоръжени.

Понеже приливът бе образувал малки блата в по-ниските места, за да не газят във водата, трябваше да вървят доста далече от брега, а това не им позволяваше да се движат бързо.

Затъваха в мекия пясък. След известно време умората взе връх и всички си помислиха за мехари, която се движеше с лекота на котка по подвижната пясъчна повърхност. Нищо не им пречеше да я яздят поред.

Като се посъветваха, решиха да яздят, но скоро трябваше да се откажат от това удоволствие, защото друсането ги уморяваше повече от ходенето. Камилата остана отново свободна, водена от Стария Бил, който не изпускаше юлара от ръцете си.

Безплодните опити на младите моряци трябваше да накарат и стария моряк да се откаже от язденето на камилата, още повече, че през целия си живот той не се бе качвал на седло.

Но след пет дни скитане по рохкавия пясък, като моряк, който не обича много да върви пешком, Бил си помисли, че всеки друг начин за пътуване ще бъде по-приятен от сегашния.

Без много усилия се качи на седлото, защото дресираната камила винаги коленичеше, когато някой искаше да я възседне. Тъкмо морякът се закрепи на седлото, и луната светна с такъв блясък, кой почти съперничеше, с дневната светлина. Сред тоя пейзаж сенките на кималата и на ездача някак необичайно се очертаваха върху белия пясък. И макар животното да представляваше в преносен смисъл кораб, а ездачът — стар морски вълк, то видът им като цяло бе доста комичен. Тази гледка накара моряците да забравят за миг мисълта за грозящата ги опасност и те прихнаха в неудържим смях.

Бил обаче ни най-малко не се обиди от това: тъкмо обратното — радваше се, като виждаше младите си спътници в такова весело разположение на духа. Като им каза да вървят с него, отпусна юлара на животното и то се понесе бързо напред.

Известно време младежите можеха да вървят успоредно с него, като полагаха явни усилия да не изостават, но скоро разстоянието помежду им се увеличи. Старият моряк разбра, че или трябва да задържи хода на камилата, или съвсем скоро ще се отдалечи прекалено много от младите си спътници.

Но да се намали бързината на животното беше много мъчно и сам Бил се усещаше в невъзможност да стори това. Действително той държеше юлара, но това не му даваше достатъчно власт над камилата.

— Спрете я! — извика Бил, когато тя започна да усилва крачка. — Дявол да я вземе! Трябва да свивам платната. Вие можете да се смеете колкото си искате, млади приятели, но това е един съвсем необикновен кораб! Не мога да се оправя с него.