Майн Рид - Младите роби

— И аз също! — обади се и Колин. — Тя ме зарови на цели три дециметра по-дълбоко в пясъка. Пак хубаво, че върху нас имаше такъв дебел слой пясък, на него дължим спасението си, защото ако не беше той, това голямо животно щеше да ни направи на пита.

Моряците приближиха камилата. Тя лежеше не съвсем така, както лягат животните за почивка: виждаше се, че това положение не е избрано доброволно. Дългата й шия се беше втикнала между предните й крака, а главата й беше почти наполовина заровена в пясъка. Тъй като лежеше неподвижно, моряците помислиха отначало, че е мъртва и предположиха, че се е ударила смъртоносно при падането. Това се внушаваше от движенията й, които без съмнение се дължаха на конвулсивна агония. Но като разгледаха по-добре камилата, видяха, че тя не само е жива, а дори е в прекрасно здраве. Разбраха и причината за нейните чудни движения. Якият юлар, привързан около главата й, се бе замотал в предните крака, от което камилата и бе паднала. Дългият край на въжето бе здраво омотан около нейните крака.

Меланхоличната й поза развесели моряците. Бяха много гладни и месото й, което в обикновено време не би представлявало особено вкусна храна, сега можеше да се окаже истински разкош. Освен това знаеха, че във вътрешността на стомаха й ще намерят вода, с която ще утолят силната си жажда, и може би ще престанат да виждат фрегатата. Но като разгледаха камилата, откриха, че няма нужда да я убиват, за да угасят мъчителната жажда: на гърба й имаше плоска възглавничка, която бе яко закрепена с дебел ремък. Тази камила беше мехари, камила за езда — едно от онези бързоходни животни, които арабите използваха при своите дълги пътешествия из пустинята Сахара.

Но не седлото привлече вниманието на моряците, а друго нещо, прилично на мехур, увиснал зад гърба на мехари. Тоя мехур беше от козя кожа и като го разгледаха, се оказа, че до половината е пълен с вода. Това действително беше нещо, което за стопанина на животното сигурно бе имало много по-голяма стойност от самото седло.

Моряците, измъчени от силната жажда, без да му мислят много, си присвоиха съдържанието на мехура. Развързаха го, отпушиха го и като си предаваха поред драгоценната влага, я пресушиха жадно до последната капка. След това започнаха да се съветват как да се нахранят, защото мъчителният глад ставаше все по-нетърпим. Да заколят ли камилата ли не? Терънс измъкна ножа си, за да го забие в шията й. По-спокойният Колин го посъветва да почака, докато решат окончателно тоя въпрос.

Започнаха да обсъждат въпроса за заколването на камилата. Мненията се разделиха. Терънс и Хари Блаунт бяха на мнение незабавно да я заколят и да се нахранят. Стария Бил се присъедини към мнението на Колин и остана категорично против това предложение.

— По-напред да използваме камилата, за да ни пренесе някъде — каза младият шотландец. — Можем още един ден да прекараме без храна и след това, ако не намерим нищо, ще я заколим.

— Та на какво можем да се надяваме в такава страна? — попита Хари Блаунт. — Погледнете наоколо, накъдето и да се обърнеш, не се вижда нещо, от което би могло да се приготви обяд даже за една мишка.

— Може би — възрази Колин, — като изминем няколко километра, ще срещнем друга природа. Можем да вървим все покрай брега. Все ще можем да намерим миди или други черупкови животни, с които много по-добре ще подкрепим силите си, отколкото с камилското месо. Погледнете нататък, виждам тъмно място край брега. Уверен съм, че там непременно ще намерим миди.

В същата минута очите на всички се обърнаха натам с изключение на Бил. От съвсем друго се интересуваше старият моряк. Радостният му вик привлече вниманието на другарите му.

— Камилата е женска! — каза Бил. — Тя наскоро е имала малко. Вижте, има мляко! То ще стигне за всички ни, уверявам ви!

За да докаже истинността на твърдението си, старият моряк коленичи до още лежащото животно, приближи устните си до вимето му и започна да суче.

Махари не показа ни най-малка съпротива, тя се учуди от странния изглед на това сукалче, защото цветът на кожата му и особеният му външен вид никак не й напомняха стопанина, който без съмнение също бе сукал от нейното виме.

— Превъзходно! Първо качество! — извика Бил и се надигна, за да си поеме въздух. — Идвайте!… Всеки поред, ще стигне за всички!

Младите моряци коленичиха един след друг до камилата и сладко се напиха от „извора на пустинята“.

Когато се заситиха с хранителната течност, увисналото виме на камилата показа, че млякото е свършило.