Майн Рид - Младите роби

— Ако съм сигурен, че бихме го спасили, сам ей сега бих се впуснал към него — отговори Колин, — но това нищо няма да помогне! Да си вървим!…

С печално наведени глави тримата се запътиха към брега, не преставайки да оплакват стария си другар, когото изоставиха, тъй като не можеха да предположат, че брегът ще се окаже толкова близо. Сега вече Бил навярно бе отвлечен и погребан от вълните — иначе не можеше да бъде.

Най-после те спряха: морето все още кипеше около тях, макар водата да не надвишаваше коленете им. Така стояха те повече от двадесет минути, гледайки пенливото море, и забелязваха със скръб, че приливът продължава да расте. Водата трябва да се бе повдигнала най-малко още на един метър, откакто те напуснаха пясъчния полуостров. Въз основа на това направиха печалното заключение, че старият моряк трябва вече да се е удавил. След това се упътиха мълчаливо към брега, дълбоко загрижени за участта на своя другар, за когото мислеха много повече, отколкото за самите себе си. Не бяха направили и десет крачки, когато се чу откъм гърба им:

— Хей, почакайте!

Гласът очевидно идеше от дълбочината на океана.

— Това е Бил! — обърнаха се в миг тримата моряци.

— Аз съм, момчета, аз! Но съм много уморен и едва дишам. Почакайте малко и след пет минути ще дойда при вас!…

Офицерите от фрегатата бяха зарадвани много и силно учудени от внезапното появяване на оня, когото считаха вече за мъртъв. Те просто не вярваха на ушите си. Но ето че всички съмнения трябваше да отпаднат, когато видяха Бил, вече излязъл от водата.

— Наистина е той! — извикаха моряците.

— Както виждате! А кого мислехте да видите? Може би стария Нептун? Или морска сирена?… Дайте си ръцете, приятели! Не е било писано на Бил да се удави.

— Но как можа да се спасиш? Приливът още продължава…

— Преплувах до вас на един малък сал, който и вие отлично познавате. Това е същото онова парче от мачтата, която ни донесе до пясъчната ивица.

— Мачтата ли?

— Тя. В минутата, когато се готвех да изпусна вече последната въздишка, нещо ме удари така силно по главата, че веднага потънах до дъното. Това „нещо“ излезе парчето от нашата мачта. Аз, разбира се, без много да му мисля, се качих на него и не го пуснах, докато краката ми не стигнаха дъното.

Моряците стиснаха силно ръката на Стария Бил, поздравиха го с чудесното спасение, а след това и четиримата се запътиха към брега. След около двадесет минути стигнаха най-после пясъчното крайбрежие, но продължаваха да вървят все напред, за да не се подложат отново на опасност, ако приливът се увеличеше още. Преди да намерят безопасно място, трябваше да изминат голямо разстояние по мокрия пясък. Едва когато се покачиха на един висок хълм и без да се боят вече от изненадите на приливите, решиха да се спрат и да помислят какво да правят по-нататък.

Нощта стана много хладна и повече от необходимо бе да се запали огън, за да се сгреят и да изсушат дрехите си. У Бил имаше запазени сухи прахан и огниво, които той държеше в херметично затворена оловна кутия, но нямаха най-главното — дърва. Мачтата би им послужила най-добре за тази цел, но сега тя се люлееше доста далече от тях по Пенливите вълни на океана.

Като видяха, че трябва да се откажат от надеждата да накла-дат огън, те съблякоха дрехите си и с всички сили започнаха да изцеждат водата, преди пак да ги облекат. Нямаше какво да правят — да стоят голи бе още по-лошо, а така дрехите им все пак щяха скоро да изсъхнат.

Луната изплува зад голям облак и при бледата й светлина те можаха да разгледат ясно брега, на който се бяха спасили.

Наоколо, докъдето стигаше поглед, се виждаше само белият пясъчен бряг. Той не беше гладък: повърхността му представляваше лабиринт от хълмове, сякаш се простираше безкрайно. Решиха да се изкачат на най-високия хълм и отгам да разгледат цялото крайбрежие, а освен това да си изберат и място, където биха могли спокойно да прекарат поне първата нощ.

Ако не бяха тъй силно отпаднали, щяха да продължат пътя си през хълмовете или край брега, защото светлината на луната бе достатъчна за ориентиране, но и четиримата, дори и неуморимият Бил, бяха останали съвършено без сила. Кратката почивка на пясъчния провлак съвсем малко подкрепи изтощените им тела и сега, като се качиха на върха на хълма, не искаха нищо друго освен почивка. Мястото не беше лошо и те биха останали тук, но едно обстоятелство ги принуди да отидат по-нататък.

Вятърът духаше от океана и по мнението на опитния метеоролог Бил скоро щеше да има ураган. Но и без това той беше доста силен и толкова студен, че трябваше да си потърсят друго, по-удобно закритие. Тъкмо в подножието на хълма, откъм страната на брега, се виждаше укрито място. Качвайки се по хълма, те се убедиха, че не са стигнали още до края на своите мъки; на всяка стъпка потъваха едва ли не до пояс в пясъка.