Майн Рид - Младите роби

Като се обърнаха към онова, което бяха взели за земя, моряците се стъписаха от чудната гледка, която се изпречи пред тях: не виждаха нито пясъчните брегове, нито дори тясната ивица, на която бяха излезли — нищо освен морето, което ги обграждаше от всички страни. Чуваха неговия рев и въпреки пълната тъмнина виждаха бялата пяна, която се разливаше по неспокойната повърхност. Скоро се вдигна такава гъста мъгла от океана, че моряците не се виждаха един друг.

Да останат там, дето се намираха, означаваше да загинат с пълна сигурност; затова трябваше колкото може по-скоро да дирят друго убежище. Но къде да идат и къде бе твърдата земя? От избора, в каква посока да тръгнат, зависеше и тяхното спасение. Ако за нещастие стореха грешка и тръгнеха към морето, непременно щяха да загинат. Приливът се стремеше към брега. Това означаваше, че трябва да се върви след вълните, с гръб към вятъра. Така и направиха, но скоро разбраха, че са измамени: не успяха да изминат дори и двеста крачки, и забелязаха, че водата се вдига бързо и достига почти до раменете им.

Нещастните моряци отидоха на друга страна и подир дълги усилия намериха по-плитко място, но щом тръгнаха пред вълните — отново потънаха до рамене във водата.

Скоро вълните започнаха да се пръскат над главите им. Не биваше повече да се колебаят. Трябваше да се въоръжат със смелост и да заплуват към желания бряг.

Но някой ще попита защо не са помислили върху това по-ра-но, когато морето още не беше заляло такова голямо пространство.

Първо, не помислиха, защото не бяха уверени, че ще могат да доплуват до брега. Ако се бяха решили да плуват по време на прилива, щеше да бъде нужно преди всичко да бъдат сигурни, че ще имат достатъчно сили да преплуват широко залятото пространство, защото връщане назад бе немислимо поради това, че силата на прилива нямаше да ги остави да се отклонят в друга посока.

Към това съображение се прибави и друго: може би морето бе престанало вече да се повдига и приливът щеше да почне скоро да спада. Тази надежда, макар и много слаба, ги възпря за известно време от решителната крачка. Най-после, когато вълните закипяха около тях, като ги заплашваха да ги отнесат, още една мисъл ги накара да се поколебаят.

От четиримата моряци само трима умееха да плуват!…

За да се спасят тримата, трябваше да изоставят четвъртия…

Действително от четиримата моряци не умееше да плува един. И той беше старият морски вълк: не владееше изкуството, което трябва да бъде едва ли не вродено у всеки моряк.

Само благородното чувство на великодушие задържаше тъй дълго при него тримата му млади спътници. Като отлични плувците още в самото начало на прилива можеха да се спасят.

Грамадна вълна, каквато още не се бе появявала, се разпиля над корабокрушенците и отнесе тримата далече от мястото, където ги бе заварила.

Всичките им опити да се изправят на крака останаха безуспешни: водата се бе вдигнала доста високо. Няколко секунди се бориха с вълните, без да свалят погледи от мястото, където бяха преди малко и където като черна точка, повдигната леко над водата, се мяркаше главата на Бил.

— Хей, момчета! — извика старият моряк. — Не мислете да се връщате тук… Това нищо няма да помогне… вие не можете да ме спасите! По-добре се погрижете за себе си!… Дръжте се здраво и приливът ще ви отнесе към брега. Прощавайте, приятели!

Още минута борба и колебание, после сетен прощален поглед към клетия Бил и моряците заплуваха към брега.

Не изминаха и половин миля, когато Терънс, който плуваше по-лошо от другарите си, усети, че краката му опират о нещо твърдо.

— Струва ми се — каза той с прекъсващ глас, — че стигам дъното. Слава Тебе, Пресвета Богородице, не се излъгах! — извика той, като се изправи на крака, при което раменете и главата му щръкнаха над водата.

— Вярно! — потвърди Хари, като се изправи до него. — Слава Богу! Това е брегът!

— Слава Богу! — повтори Колин, като се приближи в това време до тях.

После и тримата инстинктивно се обърнаха към морето и едновременно извикаха:

— Бедният Бил!

— Наистина трябваше да го вземем с нас — каза Терънс, като едва си поемаше дъх. — Не можехме ли да спасим и него?

— Разбира се, че можехме — отговори Хари, — ако знаехме, че трябва толкова малко да плуваме…

— Тогава да се върнем… може би, може би ще успеем да…

— Немислимо е! — прекъсна го Колин.

— И това го казваш ти, Колин?! А се считаш при това за най-добър плувец между нас… Не те ли е срам?… — чуха се гласовете на другите двама, които искаха по какъвто и да е начин да спасят стария моряк.