Майн Рид - Младите роби

Не мина и час, откакто бе започнала бурята, а над телата им лежеше вече няколко дециметра дебел слой пясък.

Започнаха да усещат задушаване, придружено с изтръпване на ръцете и краката. Тежкият товар върху им правеше невъзможно и най-малкото движение. Това усещане наподобяваше много изпитание по време на кошмар, което можеше да се дължи на крайната умора, но и на тежестта на пясъка, натрупан върху тях. Главите им не бяха още напълно заринати, защото лежаха малко по-нагоре от телата: пясъкът само ги посипваше, но още не бе прекъснал достъпа на въздух до тях.

Пробудиха се едновременно, но не съвсем по обикновен начин: стори им се, че нещо стъпва с крака по тях, че ги натиска някаква огромна маса. Тъй като тоя натиск се повтори два пъти, с не повече от една секунда промеждутък, това се оказа достатъчно, за да ги разбуди. Те по-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно, разбраха, че ще бъдат смазани, ако не направят отчаяно усилие и се освободят от това положение.

Мина доста време, докато си проговорят, а след това излезе, че всеки разказва една и съща история. Всеки бе почувствал, че нещо го е натискало отгоре, и всеки бе видял, макар и не ясно, че над тях минава някаква огромна маса, нещо като четирикрако животно… Целият въпрос се заключаваше в това: какво точно представляваше то. Никой не можеше да отговори, знаеха само едно: животното бе гигантско, чудно, с тънка шия и тънък труп, дълги крака и огромни ходила, с които дори им бе причинило силни болки.

Освободиха се от кошмара, но недоумяваха все така за случката, безсилни да отгатнат какво е било това животно. Захванаха да правят най-странни предположения, но без да се досетят от каква опасност ги бе избавило то. Дори да се окажеше страшно, те трябваше от сърце да му благодарят за спасението на живота си. Когато изминаха първите минути на учудване и разговорите престанаха, всички започнаха да се ослушват с трепет. Ревът на морето, бученето на вятъра и плясъкът на падащия пясък бяха единствените шумове отначало. Но скоро доловиха продължителен тропот, към който от време на време се примесваха пръхтене и звук, съвършено непознат за техните уши. Стария Бил, който уверяваше, че познава гласовете на всички животни по света, не можа да познае тоя, който чуваше сега. Никога не бе чувал подобно нещо нито по море, нито по суша.

— Да ме обесят — пошепна той, — ако разбирам какво става!

— Сст! — обади се Хари Блаунт.

— Ай! — извика Терънс.

— Сст! — прошепна Колин. — Нещо се приближава насам, внимавайте!

Младият шотландец казваше истината: шум от крачки, пръхтене и викове се приближаваха, но животното, което ги причиняваше, не се виждаше още от гъстите пясъчни облаци. Това обаче, което чуваха, беше достатъчно, за да познаят, че огромното тяло се спуска бързо по склона на тесния дол, и при това се носи с такава голяма бързина, че трябваше колкото се може по-скоро да се отстранят от пътя му. Моряците инстинктивно се впуснаха да дирят защита на отсрещния склон на могилата.

Едва успяха да си сменят мястото, и покрай тях мина огромната маса. Тъй близо, че почти ги закачи за краката.

Ако моряците не знаеха, че се намират на африканския бряг, пълен с чудни животни, щяха да помислят, че това е нещо свръхестествено. Но с постепенното възвръщане на съзнанието и хладнокръвието им вече бяха в състояние да схванат, че пред тях не е някакво митично животно, нито пък див звяр, а най-обикновено, макар и доста голямо четирикрако животно.

Първото нещо, което привличаше вниманието на наблюдател, бе с нищо необяснимото поведение на животното. Защо то отначало бе отишло към самия връх на прохода, а после се бе спуснало и се бе засилило по теснината. Може би за да се спаси от някакво преследване? За да си отговорят на тези въпроси, трябваше да почакат, докато се проясни времето.

Самумът стихна и едва на разсъмване моряците разбраха с кого са си имали работа. Беше действително четирикрако животно и ако то им се бе видяло чудно в тъмнината, не по-малко чудно изглеждаше и сега. Имаше дълга шия, глава почти без уши, а на коленете си — нещо като мазоли; краката му завършваха с широки, раздвоени ходила, тънката му и суха опашка и голямата гърбица служеха за необоримо доказателство, че животното не бе нищо друго освен едногърба камила.

— А! Че това е просто камила! — каза Бил, щом светлината му даде възможност добре да я разгледа. — Какъв дявол дири тя тука?

— Навярно е минала през нас, докато спяхме! — каза Терънс. — Аз без малко щях да се задуша, когато ми стъпи на корема.