Майн Рид - Младите роби

— Тъкмо за това си мислех — каза Терънс. — Ако не убием стария Голах и не избягаме с неговите камили, напълно заслужаваме да свършим дните си в неволя.

— Добре казано. Кога да започнем? — извика Хари. — Аз чакам!

— Тук има седем камили. Всеки ще вземе по една. Но преди да продължим по-нататък, трябва да изядем и да „изпием“ трите от тях. Аз съм гладен и умирам от жажда.

— Почакай, Терънс — прекъсна го Стария Бил, — сам не знаеш какво говориш, единствен Колин е по-благоразумен. Да предположим дори, че успеем да убием не само началника, но и двамата му помощници, които ни охраняват, какво ще правим след това? Нямаме нито карта, нито компас, а това означава, че никога няма да намерим изход. Нима не виждате, че пътуването из тази пустиня е равнозначно на плаване по море без компас? Черният великан е нашият капитан, той може да се движи в пълна безопасност по тези места, което не е по нашите сили. Нека ни заведе до някое пристанище, тогава ще се опитаме да избягаме.

— Бил има право — съгласи се Терънс.

По време на разговора моряците забелязаха, че един от кру-мените прави всичко възможно да бъде по-близко до тях. Очевидно се прислушваше в разговорите им. Блясъкът в очите му показваше, че е много любопитен.

— Нима ни разбирате? — попита строго Бил, като се обърна към него.

— Да, господине, малко — отговори африканецът, сякаш без да забелязва гнева на моряка.

— А защо ни подслушваш?

— За да узная какво говорите. Искам да избягам с вас!

Бил и другарите му с голямо усилие разбираха езика на крумена. Той бе служил на английски кораб, където бе научил доста английски думи. Беше вече четири години роб, също след голямо корабокрушение.

Круменът успокои моряците, като им каза, че Голах няма средства да изхрани робите си и скоро ще ги продаде на някой английски консул.

Круменът добави още, че лично за себе си няма надежда, тъй като в неговата родина не откупват своите поданици, когато паднат в плен. Като видял, че у Голах има английски роби, той се бил зарадвал от възможността — колкото и малка да е била тя — едновременно с тях да бъде откупен. Той наистина бе служил на английски фрегати.

По пътя черните роби събираха сухи камилски изпражнения, които трябваше да им служат за топливо, когато спрат на бивак.

Веднага след залез слънце Голах даде заповед за спиране. Камилите бяха разтоварени, а шатрите разпънати. Около четвъртината от „соглеха“, което ще рече каша от просо и което едва би стигнало да се нахрани един човек, бе раздадена на робите, но тъй като те не бяха яли нищо още от сутринта, храната, колкото и безвкусна и нищожна по количество да беше, им се видя прекрасна.

Като разгледа робите и остана доволен от условията, при които се намираха, Голах се отдели в шатрата си. Няколко минути след това оттам се чуха звуци, прилични на гръмотевичен рев. Човекът хъркаше с такава сила, че би могъл да заглуши дори пушечен гърмеж.

Синът, и зетят на Голах се редуваха през нощта да пазят робите.

Дежурството им обаче беше напразно. Измъчени и уморени, умиращи от глад и безсилие, белите роби мислеха само за почивка, от която най-после им бе разрешено да вкусят.

Сутринта на другия ден дадоха на робите да пийнат по малко „шени“, питие, което напомня айряна, след което групата потегли на път. Слънцето, издигайки се на безоблачното небе, печеше още по-силно от миналия ден. Не се забелязваше нито едно облаче, не се чувстваше дори и полъх от ветрец, което правеше пустинята да изглежда още по-страшна. Пленниците роби вече не изпитваха желание за ядене, тъй като силната жажда прогонваше всяко друго желание.

— Кажете им да ми дадат да пия, или умирам! — простена Хари на крумена с пресипнал глас. — Аз струвам пари и ако Голах ме остави да умра за една капка вода, той е луд!

Круменът отказа да предаде тези думи на вожда.

— Това само ще го разгневи — каза той — и ще дойде да ви пребие.

Колин се обърна към сина на Голах и със знаци му даде да разбере какво иска. Черният момък вместо отговор се ококори с присмех.

Едната от жените на господаря имаше три деца и тъй като всяка майка трябваше сама да се грижи за своето потомство, тя се уморяваше много повече по време на пътуването, отколкото другите жени. Трябваше да внимава добре, за да не падне някое от непослушните й деца от камилата. Това пътешествие й се видя много уморително и тя искаше да си намери помощник.

Дощя й се да накара някой от робите да носи най-голямото от децата, момченце на четири години.