Майн Рид - Младите роби

Един случай им показа как техните нови господари умееха с истинско изкуство да управляват своите домашни животни.

Стара упорита камила, която клекна на колене, за да я натоварят, не искаше да се изправи, след като натрупаха товара отгоре й. Как можеше да се обясни това? Може би тя намираше, че такъв Товар не е по силите й? А това би било напълно възможно, защото камилите, както и ламите в Перу, се отличават с тази особена черта на характера, че не се мръдват от мястото си, ако товарът им се стори много тежък. И сега камилата упорито се противеше на стопанина си, не помисляше дори да се помръдне от мястото си.

Господарят й употреби отначало ласки, после заплахи, най-сетне я обсипа с удари и ритници. Нищо не помагаше: вироглавото животно стоеше като заковано.

Ядосан от това упорство, арабинът метна върху главата й някакъв плат и го обви около ноздрите й.

Камилата, която вече не можеше да диша, силно се стресна и веднага скочи на крака, което направи голямо удоволствие на жените и децата.

В твърде късо време шатрите бяха вече натоварени и ордата потегли на път.

Преди тръгването бе приготвено голямо количество вода, разпределено не само във всички възможни съдове, но и в стомасите на камилите. Изглежда, племето имаше обичай, в случай че изпадне в криза, да разпаря стомаха на камилите и да пие съхраняваната вътре вода.

Езерото, от което се наливаше водата, беше единствен водоизточник на разстояние 50 мили. Ето защо, когато всички запаси от вода бяха осигурени, езерото беше почти пресушено. В него останаха не повече от двайсетина галона вода, колкото камилите да си напълнят стомаха.

Всеки арабин довеждаше камилата си до езерото, но вместо да я остави да пие, извиваше главата й назад, пъхаше в ноздрите й дървена фуния и чрез нея наливате водата направо в стомаха й.

Тоя начин за наливане се практикуваше, за да не се разлее нито капка от скъпоценната течност, тъй като при пиенето камилата си мята главата и така силно разпилява доста голямо количество вода.

Когато напълниха камилите, доколкото беше възможно, което ще рече, докато не започна да прелива вода от ноздрите им, взеха да се готвят за тръгване.

Тук робите още веднъж забелязаха разликата между двете шайки, в ръцете на които ги беше оставило нещастието. Както вече казахме, черният шейх представляваше истински африкански тип, а и по-голямата част от подчинените му принадлежаха към същата раса; някои само приличаха на кавказци, по всяка вероятност бяха поробени.

Шайката на другия шейх се състоеше от подобни на него араби, с малки изключения.

След всичките приготовления на двете шайки оставаше само да си разменят прощалния поздрав: „Мир с вас!“, но това още не беше сторено. Можеше да се помисли, че шейховете не искат да се разделят и че взаимните им чувства не са твърде сърдечни.

Ако действително можеше да се надникне в техните мисли и в сърцата им, ето какво щеше да се прочете:

„Тоя черен разбойник (така говори арабинът) завижда на моята плячка, да го вземат дяволите! Той иска да притежава тези момчета и аз зная, че султанът от Тимбукту иска от него бели роби. Моите пленници са тъкмо подходящи за тази цел. Аз съм уверен, че той не е особено доволен от стария моряк, който взе от мен, като ме надви на «хелга». Собствено, и самият крал, който живее в град със стени от кал, няма да му обърне голямо внимание. Нему са нужни млади хора, за да му служат и вземат участие в церемониите. Бих му продал тези момчета, и то на добра цена. Да, много скъпо! Защото по дрехите им се познава, че имат богати родители. Техните мундири имат златни обшивки. Значи са мичмани от английска фрегата. Те са без съмнение синове на някой бял богаташ. Ал Ведмор, старият евреин, или сузките търговци биха ги купили сигурно, но по-добре е да ги отведа в Мохадор, където английският консул ще ги откупи за много пари… Да, така трябва да направя!“

— Султанът би дал шейсет от най-добрите си черни роби за тези трима бели младежи — говореше съпругът на Фатима, обръщайки се към тази вещица.

— Е, защо тогава да не вземем и тях и да ги закараме при него? — отговори му тя.

— Ах! То е лесно да се каже, но мъчно — да се направи! Те принадлежат на стария арабин; и той ще ги вземе, без обаче да има пълно право на това, защото, ако не бях му се притекъл тъкмо навреме на помощ, той сам щеше да падне роб в техните ръце. Но според законите на Сахара те принадлежат именно на него!

— По дяволите законите на Сахара! — извика Фатима, като тръсна глава. — Това са глупости. В Сахара няма закони, освен това ние никога вече няма да се върнем в нея. Парите, които ще получиш за тези млади хора, биха ни осигурили за целия остатък от живота ни. Вземи ги насила от тази стара черна мутра, ако няма друго средство, но би могъл да ги спечелиш и на „хелга“. Знаеш, че ще го надвиеш. А ако той се откаже, предложи му да играе на двама черни за един бял…