Майк Резник - Гадателката

— Добре, добре — успокои я Мишката.

— И не ми се сърдиш?

— Как мога да се сърдя на партньора си? — Жената се опита да прикрие с усмивка нетърпението си. — Чудя се… — започна тя, но остави гласът й да заглъхне.

— Какво?

— Само желанието ти да видиш картинката ли те накара да разбереш каква е картата, или можеш да го направиш отново?

— Обещай да не се ядосваш, ако ти кажа.

— Обещавам.

— На следващата карта има мъж, облечен в черно, с пелерина в черно и червено.

— Можеш ли да видиш стойността й?

— Стойност?

— Числото и боята.

— Поп пика.

Мишката обърна картата. Беше поп пика със страховитото изображение на граф Дракула.

— Знаеш ли какво имам в ръката си? — попита тя.

Пенелопа описа холограмите, а после с намалял интерес изброи съответните стойности и бои.

— Много добре — каза Мишката.

— Ще продължиш ли да играеш с мен? — попита Пенелопа. — Ще се опитам да забравя какви са, докато играем.

— Не искам да ги забравяш.

— Но тогава ще печеля през повечето време.

— А защо не през цялото време? — попита любопитно Мишката. — Не можеш ли да избереш бъдеще, в което винаги да получаваш най-добрите карти?

Малкото момиче поклати глава.

— В някои от вариантите ти не ги разбъркваш правилно. А и това ще бъде измама.

Мишката обмисли получената информация, после вдигна рамене.

— Какво пък, ние и не искаме да побеждаваме всеки път. Това само ще подплаши хората.

— Ние? — повтори Пенелопа. — Мислех, че играя срещу теб.

Мишката поклати нетърпеливо глава.

— Свършихме с тази игра.

— Но ти обеща! — Момичето пак беше готово да заплаче.

— Има много по-важна игра, която трябва да изиграем — успокои я Мишката.

— Каква?

— Игра, в която може да сме партньори вместо противници. — Тя замълча за миг. — А ти ще ми даваш тайни сигнали, както си говорихме преди.

— Наистина ли? — извика Пенелопа с нов ентусиазъм.

— Наистина.

— Но така няма ли да измамим друг човек? Ако ти помагам?

— Няма да мамим никого, който не го заслужава — отвърна Мишката. — А и трябва да стоим на Последен шанс, докато се появи Мерлин или докато спечеля достатъчно пари, за да купя кораб.

— Не можем ли просто да кажем на Вечното хлапе да ни вземе със себе си? — попита Пенелопа.

— Не, защото той не прави услуги, той продава услугите си. А аз нямам достатъчно пари, за да го наема за още една седмица.

— Сигурна ли си, че е правилно? — Момичето все още бе разтревожено.

— Не само че е правилно. Сигурна съм, че това е единственият начин да се махнем от тази топка кал. — Тя млъкна, а после добави: — За нас не е безопасно да стоим на която и да е планета повече от няколко дни. Прекалено много хора искат да те вземат от мен.

— Знам — обади се мрачно Пенелопа. — Продължавам да търся бъдеще, в което всички просто да забравят за мен, но не знам как.

— Засега избери такова, в което ще спечелим много пари на карти в таверната „Края на пътя“.

— Ще се опитам — обеща момичето.

— Добре. Нека в следващите няколко часа се уверим, че знаеш правилата. Първо идва чифт, после два чифта, след това три еднакви и…

Таверната „Края на пътя“ бе препълнена. Полилеите й — блестящи кръгли глобуси, осветяваха търговци, златотърсачи, търсачи на приключения, ловци на глави, проститутки и комарджии. Всичките скитници и отрепки на Вътрешната граница се събираха покрай полирания бар от хром и игралните маси. Тук-там се виждаше някой извънземен сред човешката тълпа, който изпробваше късмета си на игралните маси и поглъщаше някоя от специалните течности, доставяни от Ледения за клиентите му — нечовеци. Или пък някой извънземен, който продаваше на черно стоки, недостъпни в световете на Демокрацията.

Мишката вървеше бавно между хората и извънземните, като държеше Пенелопа за ръката. Към малкото момиче се насочваха любопитните погледи на богато облечени комарджии, неодобрителното оглеждане на предизвикателно наконтени проститутки и алчните очи на ловци на глави, но слухът за покровителството на Ледения се бе разпространил и никой не посмя да ги обезпокои.

Мишката се чувстваше неудобно под гладните погледи на ловците на глави и почти изпита благоговение пред силата на Ледения. Това бяха студени и груби мъже, които не биха се спрели пред нищо. И въпреки това след заповедта на Ледения, никой от тях не искаше да прекрачи определената от него граница.

— Ще пиеш или ще играеш? — попита мек глас зад нея. Тя се обърна и се оказа лице в лице с Вечното хлапе.