Майк Резник - Оракула

— Не знае — самоуверено каза Двете пера.

Шофьорът се намръщи.

— Но…

— Няма как да види онова, дето няма да стане. А днес нямам никакво намерение да й се изпреча насреща. Само искам да науча къде да я намеря. — Стрелна с поглед Брусар. — Май още се съмняваш.

— Дали ще се опитате днес или след седмица, все същото е — смятате да й сторите зло по някое време в бъдещето. Защо да не се отърве от вас още сега, преди да се превърнете в сериозна заплаха?

— Все някаква граница има тая нейна дарба — възрази Индианеца. — Щом съм още жив, значи не съм стъпил в опасната територия.

— Може би чака именно този момент — да дойдете пеша там — предположи младежът.

— Може и така да е. Но не ми се вярва. Ако замисълът да я очистя стигаше, за да я предизвикам, или вече щеше да ме е пречукала, или ще прати някой друг да свърши работата. Можеше да го направи поне десетина пъти, откакто стъпих на Хадес. Нещо ми подсказва, че тя или вижда само пряката заплаха за живота си, или е толкова самонадеяна, че не й пука, докато се наложи да премахне опасността. Така или иначе — заключи Двете пера с неприятна усмивка, — пак трябва да науча къде е, за да я застраша.

— Но как дори ще припарите до човек, който предвижда бъдещето?

Индианеца се засмя по-весело.

— Като му дойде времето, ти пръв ще разбереш.

— Господине, изглежда не изпитвате никакви съмнения във възможностите си.

— Това ми е занаятът и съм дяволски добър в него. — Двете пера погледна през прозореца. — Намали скоростта и спри до оня висок камък вдясно. — Щом Брусар изпълни нареждането, той откачи картата от таблото. Трепна, когато страшната жега го блъсна в лицето. Направи няколко крачки и се обърна към шофьора си. — Тук е доста по-твърдо. Отбий встрани и скрий колата зад камъка. Ако някой мине по пътя, изобщо няма да те забележи.

Брусар кимна, а Индианеца се закатери по скалите. Не забелязваше нищо необичайно, но картата показваше, че Домо не е помръднал през последните няколко минути, значи все нещо бе скрито в този пущинак.

Измина около седемстотин метра между острите камъни, преди да зърне първата сграда. Приличаше на лилава пирамида със страни, дълги около шест метра. Двете пера отново не се учуди, че нямаше видими врати и прозорци. Погледна картата — до Вриеф Домо оставаха още осемстотин метра.

Напредваше бавно и предпазливо и най-сетне стигна до мястото. Не беше нужно да проверява по картата, за да разбере, че се е добрал до целта. Във вдлъбнатина под огромен зъбер бе скрито здание… Думата „палат“ би му подхождала повече или пък „крепост“ — само че и двете звучаха неуместно за конструкцията, заемаща площ колкото градски квартал на Куичанча.

Постройката бе някак неправилна, с множество стени и ръбове. Стените се издигаха право нагоре, а в съседство се спускаха рязко, без никакво разумно обяснение. Покривът представляваше хаотично съчетание от цветен кварц и лъскав метал. Път, покрит с пластмаса, която не се топеше под яростните слънчеви лъчи, водеше към великанска триъгълна порта и Двете пера предположи, че зад нея има гараж за множество возила. Тук-там се срещаха подобия на фонтани, само че от нито един не бликаше вода.

Зданието бе прекрасно замаскирано — заради околните отвесни скали и вдлъбнатината не беше възможно някой да го забележи отгоре, а назъбената каменна стена не позволяваше да се види и откъм пътя. Само на едно място шофьорите можеха да отбият в тесния проход между две скали и да поемат по пластмасовата настилка.

Шестима Сини дяволи обикаляха района по странно заплетени маршрути. Наглед не носеха оръжие и Индианеца не знаеше дали са стражи, постоянни обитатели на грамадната постройка или просто изпълняваха някаква толкова чудата задача, че той дори не се опита да я проумее.

Картата сякаш побесня и Двете пера се уплаши да не започне и да писука, затова побърза да я изключи. Носеше превръзката на лявото си око. Жадуваше да се отърве от нея, за да огледа добре околността, но се опасяваше, че Тридесет и две ще запише картината и ще открие експерт, способен да установи мястото по особеностите на скалите. Не бе положил толкова усилия да намери леговището на Оракула само за да предаде любезно информацията на онзи гад и цялата му служба.

Приклекна в сянката на надвиснал ръб и прекара следващите десет минути в разучаване на района. Направи холографски запис с миниатюрната камера, която носеше. Накрая усети, че започва да се обезводнява опасно от жегата, и се оттегли внимателно, без да доближава никъде пътя. След време се върна при колата, която Брусар бе скрил грижливо.