Майк Резник - Оракула

Двете пера си замълча и Брусар се съсредоточи в задачата да не изтърве колата на Вриеф Домо. Синият дявол явно не бързаше. Мина през жилищен район, после се отправи на юг.

— Значи веднага ще се срещне с нея — отбеляза Индианеца, когато градът свърши изведнъж и двамата се озоваха в червеникавата пустиня, чиито огромни простори бяха подсказали на хората мрачното име за тази планета.

— Може да се е насочил другаде — усъмни се шофьорът, настръхнал от усилията да задържи колата върху тесния път, проточил се нелепо насред червения пясък.

Двете пера поклати глава.

— Ще се срещне с нея — повтори убедено.

— Откъде знаете?

— Вече ни е известно, че тя не живее в града, както и че той й кара храна… Дано имаш повече гориво, отколкото в неговата кола. Много ще ми е неприятно да го изгубим накрая, а още по-гадно е да пукнем от жега в пустинята. Навън май е скочило над шейсет градуса.

— Няма такава опасност — възрази Брусар. — Имаме и спомагателен двигател, който работи със слънчеви батерии. Точно в пустинята не можем да заседнем.

— Но той няма да пътува дълго през пустинята.

— Че защо? — скептично попита младежът.

— Ако целта му е следващият град, по-практично ще е да превози храната с редовен рейс. Ще спре някъде наблизо, при това не в пустинята, защото всяка постройка тук ще стърчи като показалец. — Индианецът посочи на екрана скални възвишения, до които оставаха шестнадесет километра. — Досещам се, че натам е тръгнал.

— Май имате право — призна Брусар. — Само че…

— Само че става прекалено лесно, тъй ли?

— Честно казано — да.

Двете пера се засмя.

— Колкото нещо е по-просто, толкова по-малко гафове стават. Отнася се и за машините, и за скривалищата.

Шофьорът сви рамене.

— Тук вие сте специалистът.

Индианеца пак се наведе напред да погледне светещата точка и докосна леко рамото на младежа.

— Я поспри малко.

— Но така ще загубим сигнала! Вече е десетина километра пред нас.

— Повярвай ми, ще спре при онези скали. Но заради пясъка по пътя вдигнахме страшна пушилка, а аз не искам той да ни забележи.

— Както кажете — неохотно се съгласи Брусар.

— Отбий встрани от пътя.

Шофьорът завъртя глава.

— Изключено, господине. Ще затънем.

— Толкова ли е мек пясъкът?

— И толкова дълбок.

— Чудно, как ли са прокарали път, който не затъва? — промърмори любопитно Двете пера.

— Де да знам. — Брусар извади две малки антареански пури и му предложи едната. — Пуши ли ви се?

— Гаден навик.

— Предпочитате ли да не пуша и аз?

Индианеца вдигна рамене.

— Твоя си работа. Всекиму е позволен поне един порок.

Младежът погледа пурите, въздъхна и ги прибра в туниката си.

— Господине, колко време трябва да останем на това място?

— А той колко се отдалечи?

— На петнайсетина километра.

— Е, можем вече да тръгваме. Но ако пак вдигнем прах, спри. Дори да загубим сигнала, ще заварим колата му при скалите.

Потеглиха. Когато до възвишенията оставаха шест километра, Брусар съобщи, че колата на Вриеф Домо е спряла.

— Точно както предвидихте — някъде сред скалите е.

— Значи има скрити сгради там. Тая твоя карта достатъчно добра ли е, за да видим точно в коя ще влезе?

— Не е проблем. Винаги мога да ви кажа къде се намира в момента.

Двете пера помисли и поклати глава.

— Това не стига. Ако тук й е щабът, може да има шест-седем постройки и Домо да влезе по работа в почти всички. Трябва да знам къде ще остави храната. — Той млъкна за момент. — Пътят през скалите ли минава или ги заобикаля?

— Заобикаля.

— Можеш ли да разбереш дали има повече от една сграда?

— Да си призная, господине, изобщо не предполагах, че има сгради.

Индианеца въздъхна.

— Много неприятно. Май ще стане по трудния начин.

— Тоест?

— Ще ме оставиш възможно най-близо до скалите. Трябва да проверя колко са сградите и да позная в коя е Оракула.

— Господине, няма да ви е чак толкова трудно — опита се да го ободри Брусар. — Картата се отделя от контролното табло. Можете да я носите с вас.

— Значи ще я мъкна по неравен терен, в тази гнусна жега, при това без да ме открие охраната на най-пазеното същество на планетата. Не било трудно, а?

— Само исках да…

— Добре, не се връзвай. Просто ме остави при скалите.

— Има три километра от единия край до другия. Нататък пак е пустиня. Тук ли да ви чакам?

— Чакай тук и не мърдай. Едва ли са ни забелязали, но защо да рискуваме напразно?

— Всъщност, господине — промълви Брусар замислено, — не ми се вярва това да има значение. Ако Оракула наистина предсказва бъдещето, както повечето хора в посолството са убедени, тя вече знае, че сте дошъл да я ликвидирате.