Майк Резник - Пророчицата

— Не знам, сър. Може би десет минути, може би десет часа. Не сме носили такъв тип оръжие досега.

— И за мен е ново — призна си Ломакс. — За Бога, целият кораб е нов за мен. Аз съм просто един убиец, когото Миропомазания хареса.

— Вие му спасихте живота, сър — възрази мъжът с патоса на фанатик. — Готови сме да изпълним всичките ви заповеди.

— Проблемът е, че не знам какви заповеди се дават в такава ситуация — отвърна мрачно Ломакс. — Предполагам, че трябва да изхвърлим бомбата, но според моя компютър тя е разположена така, че ще се наложи да изхвърлим целия товар. — Той замълча за миг. — Не искам да го правя. Атакуваме с много по-малко сили, отколкото бих препоръчал, ако времето не бе от такова съществено значение. Пророчицата е най-страшният противник в галактиката, ще ни е необходимо всичкото оръжие, с което разполагаме.

— Има и друг изход, сър.

„Чудех се кога най-после ще ти хрумне.“

— Какъв? — попита на глас Ломакс.

— Можем да преместим екипажа на десантните кораби и да ги оставим да летят към планетата зад прикритието на флотата, а вие и аз да останем на борда и да се опитаме да деактивираме бомбата.

— Чудесно предложение! — възкликна Ломакс. — Дайте команда. Искам всички да напуснат кораба в рамките на петнайсет минути… Включително и вие.

— Моля за разрешение да остана на борда, сър.

— Разрешението се отказва.

— Настоявам, сър. Единият от нас ще трябва да отиде в оръжейния склад и да се опита да деактивира бомбата, а другият да управлява кораба.

— Ще го оставя на автоматично управление.

— Така може да работи в дълбокия космос, но ние сме във военна зона. Може да ви атакуват.

— Съмнявам се — рече Ломакс.

— Вие самият казахте, че тя е най-страшният враг, пред когото сме се изправяли, сър.

Ломакс осъзна, че ако продължи да спори, ще събуди подозренията на човека. Освен това беше от жизнено значение да свали екипажа от кораба колкото се може по-скоро, преди някой да се е досетил какво всъщност става.

— Добре, вие оставате. А сега се погрижете за евакуацията. И ми докладвайте, когато се осъществи благополучно. Ще продължа с опитите да деактивирам бомбата оттук.

Мъжът отдаде чест и се оттегли, а Ломакс запали малка пура и продължи да се преструва, че работи с командния пулт, докато мостикът се опразни. Наблюдаваше на екрана как совалките напуснаха кораба-майка една след друга, докато и последният човек от екипажа не се махна и не останаха единствено Ломакс и неговият втори командир.

Мъжът се приближи и отдаде чест.

— Евакуацията е приключена, сър.

— Добре — каза Ломакс.

— Сега ще сляза долу и ще се опитам да деактивирам бомбата, сър.

— Бъдете много внимателен.

— Да, сър.

Мъжът излезе, а Ломакс запали друга пура, надявайки се Пророчицата да вижда достатъчно далеч в бъдещето, за да разбере, че този кораб не е заплаха за нея.

Около десет минути по-късно мъжът се върна озадачен.

— Сър… — започна той.

— Да?

— Доколкото разбрах, бомбата не е повредена.

— Имате предвид, че не е задействана?

— Задействана е — но сякаш е направено нарочно, оттук.

— Не може да бъде.

— Да, сър. От вашия контролен пулт.

Ломакс извади пистолета си.

— Трябваше да напуснете кораба с другите.

— Не разбирам, сър.

— Вие сте добър човек. И искрено съжалявам, че трябва да го сторя.

Стреля. Мъжът извика изненадано и падна мъртъв на палубата.

И тогава, направил всичко възможно, за да увери Пророчицата, че неговият кораб не иска да участва в предварително решената битка, Ломакс се облегна назад в очакване на крайния резултат.

В първите тридесет секунди на мнимата битка животоподдържащите системи на седемдесет и четири от корабите на Миропомазания изгубиха мощност, осемнадесет избухнаха, когато техният товар, за разлика от този на Ломакс, наистина се задейства и експлодира.

Метеор унищожи още двадесет и седем кораба. Комета, изкривявайки по невероятен начин вечния си ход, завлече още деветнадесет. Един оръдеен компютър се повреди и удари тридесет и седем от съюзниците си, преди да се взриви на свой ред.

— Какво става? — извика Миропомазания с лице, изкривено от гняв и ужас — Никой не е стрелял по нас и въпреки това сме разгромени. — Намръщено се вгледа в планетата Моцарт, която се въртеше, синьозелена и спокойна, на екрана му. — Та тя е просто една жена! Какво става?

На милиони километри под него Пенелопа Бейли, вперила невиждащ поглед в небето, се усмихваше и шептеше: