Майк Резник - Пророчицата

— Ако ме удариш или застреляш, ще падна. И половин секунда по-късно всяка карта на Моцарт ще е остаряла. Нося достатъчно експлозиви, за да превърна това място в център на трийсеткилометров кратер.

Тя го изгледа.

— Значи пет милиона умряха тази сутрин само за да ти позволят да се приближиш до мен с твоите планове и експлозиви — и ти наричаш мен чудовище?

— Не те наричам никак, Пенелопа. Аз съм твоят екзекутор, а не съдия.

— И си мислиш, че ще бъде толкова просто? Не ти ли хрумна, че има поне едно бъдеще, в което твоите ключове не успяват да задействат експлозивите?

Ледения почувства внезапно стягане в стомаха си.

— Блъфираш — рече той с повече убеденост, отколкото чувстваше.

Тя спокойно поклати глава.

— Нямам нужда от блъф. Можех да обезвредя експлозивите, когато си поискам.

— Но не си го направила? — намръщи се той.

— Не, Леден, не съм. — Тя го изгледа продължително. — Готов си да умреш днес, нали?

— Да.

— И аз. Нашата смърт, както и животът ни са преплетени… Но първо ми се иска да поговоря с теб.

Той я погледна изненадано.

— За какво искаш да си говорим?

— О, за много неща. Странно, свързана съм с теб чрез омраза, но те чувствам близък така, както никое друго живо същество. И единствено ти никога не си ме лъгал… Заплахата от нашествие е ликвидирана. Имаме всичкото време на света да си говорим — тя се усмихна иронично, — до края на живота си. А аз имам няколко въпроса към теб.

— Какви въпроси? — подозрително попита той.

— Простички.

— Добре, задавай ги.

— Защо всички живи същества ме отбягват? Не само хората, но и животните… дори и малките животинки.

Ледения бе страшно изненадан. Не бе очаквал точно такъв въпрос. Накрая проговори:

— Защото си различна. Защото вече нямаш нищо човешко в себе си.

— Хората не отбягват осакатените и грохналите, бавноразвиващите се и деформираните. Вземат ги в семействата си и ги обгръщат с обич и съчувствие. Защо от всички синове и дъщери на твоята раса единствено аз бях отхвърлена?

— Защото нито един от нещастниците, към които се причисли, не притежава силата да разрушава цели светове от каприз. Не само имаш тази сила, но и я упражняваш.

— Само за да се защитя. — Тя замълча за миг. — Знаеш ли, че нито едно човешко същество не ме е докосвало от деня, в който Мишката умря преди двайсет години? Нито едно!

— Не — рече Ледения, — не знаех.

— Котенцата съскат, кученцата бягат от мен — продължи тя. — Птичките отлитат. Дори влечугите в градината ми се крият в сенките, когато се появя.

— Нямам друг отговор — почувства се неудобно Ледения. От близкото поле се чу бръмченето на трактор. — Имаш ли още въпроси?

— Ти ме намрази още първия ден, когато ме видя. Защо? Какво съм ти направила?

— Не те мразя, Пенелопа — отвърна той. — Не мразиш йонната буря, която заплашва кораба ти, или потока от метеори, който бомбардира планетата ти. Ако си сам в джунглата, не мразиш хищниците, които те дебнат нощем. Нито едно от тези неща не е добро или лошо. Те просто са природни бедствия, които трябва да се преодоляват, за да се оживее… Въобще не те мразя, нито тая злоба към теб. Обвинявам те само за едно нещо — смъртта на Мишката.

— Тя предаде доверието ми.

— Ти беше дете. Не можеше да усетиш тънкостите. Не можа да схванеш какво става. — Той отново замълча за миг. — Тя те обичаше като своя собствена дъщеря. Единствената причина да е мъртва е, че никога не разбра какво точно представляваш. Мислеше си, че те спасява, сякаш ти можеш да бъдеш застреляна като обикновено човешко същество.

Пенелопа не отговори веднага.

— Не бях мислила за Мишката от доста дълго време — обади се накрая.

— Мисля за нея всеки ден — рече Ледения.

— Нима смъртта й ти причини толкова много болка?

— Да.

— Тогава съм ти върнала малко заради болката, която ти ми причини.

Ледения я изгледа, но не каза нищо.

— Тя наистина ли ме обичаше? — попита Пенелопа след кратко мълчание.

— Да, наистина.

— Чудя се дали някой някога ще ме обича пак… — изказа мислите си на глас тя.

Ледения поклати глава.

— Не, няма.

— Знам — съгласи се тя. — Знаеш ли какво е да се изправиш пред бъдеще, в което няма нито един човек, който да те обича? Бъдеще, в което всеки член на собствената ти раса те отбягва така, сякаш си някакъв звяр?

— Не — отвърна Ледения. — Не завиждам на никого, който има такова бъдеще.

— Никога не съм искала тази дарба. Леден. Всичко, което исках, е да бъда обикновено малко момиче, да играя с други момичета, да живея със семейството си. — Тя млъкна, потънала в спомени. — Собствената ми майка се ужасяваше от мен. Взеха ме, когато бях само на шест, и убиха баща ми, когато се опита да ги спре. Знаеш ли колко пъти след това съм играла с деца на моята възраст, Леден?