Майк Резник - Пророчицата

— Има две пратки, господин Коул.

— Прочети по-старата.

— Отваряне… „Веднага след като се сдобиеш с доказателство, че задачата ти е приключила успешно, лично ми докладвай в офиса, а плащането ще се извърши по обичайния начин.“

— Кой е подписал писмото?

— Няма подпис.

— Има ли обратен адрес?

— Не.

— Чудесно — измърмори Ломакс.

— Радвам се, че сте доволен — обади се компютърът.

Ломакс изкриви лице в неразбираема гримаса.

— А сега прочети второто писмо.

— „Скъпи господин Коул, с настоящото ви уведомяваме, че сте надвишили вашия кредитен лимит от две хиляди и петстотин кредита. Докато не погасите дълга си, не можем да ви обслужваме. Моля да предприемете необходимите мерки за превеждане на парите на нашата сметка №30337, Първа планетарна банка на Олимп. Благодаря за вниманието и своевременното плащане.“

— Има ли подпис?

— Управителят.

— Има ли обратен адрес?

— Синия павилион, улица „Ахил“ №37.

— Благодаря. Изключи се.

— Това ли е следващата ни спирка? — попита Силиконовото хлапе.

— Така мисля — отвърна Ломакс. — Забеляза ли нещо необичайно в текста на първото писмо?

— Не. Само че и преди е работил със същия човек.

— Звучеше официално. Като че ли този, който го е писал, е бизнесмен и организира такива задачи през цялото време.

— Вероятно това и прави — съгласи се Хлапето. — В края на краищата, убиването е бизнес като всеки друг.

Ломакс поклати глава.

— Нямах това предвид.

— Тогава не разбирам.

— Имам чувството, че моят работодател е изправен пред напълно професионална организация, която извършва убийства всекидневно. Плащане „по обичайния начин“, и то в офиса? Това е последното място, където някой би пожелал един убиец да търси парите си — освен ако бизнесът ти не е да наемаш убийци.

— Това не ни обяснява, обаче, дали този човек е посредник или той е възложил поръчката.

— Знам.

— И какво ще правим сега?

— Нека открием какво е знаел Коул.

— Как?

— Просто ще попитаме компютъра. Може да имаме късмет. — Ломакс се обърна към екрана. — Компютър, включи се.

— Включен.

— Моля да ми прочетеш последното писмо, което съм пуснал от този адрес.

— Направено… „Кажи на Миропомазания, че приемам задачата при обичайното заплащане.“

Ломакс се намръщи.

— Миропомазания?

— Точно така.

— Закъде е адресирано това писмо?

— Електронна пощенска кутия №804432.

— На чие име е регистрирана?

— Проучено… Не съм в състояние да извлека тази информация, господин Коул. Собственикът на пощенската кутия е помолил името му да не се изписва.

— Има ли начин да науча кой е собственикът?

— Ако сте законен кредитор, можете да отидете в Съда за молби и жалби и да попълните формуляр №86-Ф. След съответно разследване властите ще ви разкрият името му.

— Няма ли по-бърз начин?

— Не, господин Коул.

— Благодаря, компютър. Изключи се.

— Миропомазания? — повтори Хлапето, когато екранът потъмня. — Чувал ли си някога това име?

— Не.

— А твоят работодател?

— Щеше да ми каже, ако го е срещал.

Настана кратко мълчание, нарушено от Силиконовото хлапе.

— А сега отиваме в Синия павилион, нали?

Ломакс кимна.

— Сега отиваме в Синия павилион.

Синия павилион беше нощен клуб на последния етаж на една от най-високите сгради в града. Огромна стъклена стена, висока около десет метра, предлагаше зашеметяваща гледка към планината Олимп; другите три стени бяха покрити с огледала, които отразяваха тъмносиньото небе, планината и огромния басейн в средата на клуба.

Самият басейн бе пълен с дузина същества, подобни на делфини, внесени от Силестрия П. Смятаха, че са надарени с разум, но все още не бе намерен общ език с тях, а както при всички водни създания, неспособността да употребяват огън пречеше на всички опити да развият технологии, подобни на човешките. И въпреки това бяха способни на сложни маневри, които изглеждаха като грациозни танци, а точно когато публиката започваше да се отегчава и изморява, дванадесет голи девойки се гмуркаха във водата, яхваха съществата и изиграваха още един воден танц.

В едната страна на залата имаше дълъг хромиран бар и няколко маси с постоянни клиенти, облечени по-скоро за показ, отколкото за удобство. Очевидно Синия павилион бе светско място.

Сервитьори и сервитьорки, всички в елегантни копринени дрехи, се движеха бързо из стаята, пълнеха празните чаши, вземаха поръчки, а понякога носеха и вечеря. Оркестър от шестима музиканти се носеше над басейна, а подиумът им блестеше във въздуха.