Майк Резник - Пророчицата

— Преди няколко години програмирах чифт микрочипове за инфрачервени лъчи и по хирургически път ги поставиха в очите ми.

— Наистина ли можеш да виждаш в тъмното?

— Разбира се.

— Невероятно! — промърмори Ломакс.

— О, това е нищо. Имам и чипове, които усилват слуха и обонянието ми.

— Сам ли ги изобрети?

— Това ми е работата.

— Предполагам, че ако ти се наложи, можеш да изобретиш и микрочип, който да засилва всичките ти реакции — каза Ломакс.

— Ако имам необходимото време, сигурно мога да го направя. Защо?

— Вероятно ще ти е полезно там, където отиваш.

— Знаеш ли, никога не ми е хрумвало — призна замислено Нийл.

— Е, ами това все пак е идея — Ломакс се излегна обратно на койката.

— Много добра идея, Гробокопачо. Ако искам да живея на Границата, трябва да съм… ами, подготвен.

— Няма нищо лошо в това — съгласи се Ломакс. — Там се нуждаеш и от най-малкото предимство. Съвсем наскоро се изправих срещу мъж с лазер, вграден във фалшив пръст. Въобще не го забелязах. Ако дебелият старец, за когото работя, не бе по-нащрек от мен, нямаше да живея достатъчно дълго, за да дойда на Сивия облак.

— Оръжие във фалшив пръст… — замисли се Нийл. — Мога да го направя… Господи, та аз мога да превърна цялото си тяло в машина-убиец!

— Кого смяташ да убиваш? — попита Ломакс.

— Никого.

— Тогава защо ще си правиш труда?

— Защото един ден някой може да поиска да убие мен и е най-добре да съм подготвен.

— Противно на това, което си гледал по видеото, животът по Вътрешната граница не е постоянна престрелка — подхвърли Ломакс.

— Твоят е.

— Моят живот прилича на живота на всеки друг с моята професия — отвърна Ломакс. — Безкрайни мигове на отегчение, прекъсвани от много кратки периоди на опасност, които те карат да се замислиш какво му е лошото на отегчението.

— Е, няма нищо лошо да си подготвен — упорито повтори младежът, — В края на краищата ти го предложи.

— Знам — отговори сънливо Ломакс. — Прави каквото щеш.

— Още сутринта ще започна работата върху това, от което имам нужда, на корабния компютър.

— Добре — прозя се Ломакс. — Сега поне знам как ще те наричам.

— Наистина ли?

— Да. От този ден нататък ти си Силиконовото хлапе.

Нийл се усмихна щастливо в тъмнината.

— Харесва ми!

— Предчувствах, че ще го кажеш — отвърна Ломакс.

Олимп беше малък суров свят с твърде много планини и твърде малко обработваема земя, със солени океани, които образуваха приливни вълни, и сладководни езера и реки, пресъхващи всяко лято. На пръв поглед нямаше причина някой да иска да се засели тук, да не говорим да строи непрекъснато разширяващ се гигантски град между две от най-големите планински вериги. Но така се случи, че планетата беше разположена почти точно на средата между Демокрацията и оня сектор от Вътрешната граница, доминиран от системата Байндър. Първоначално на Олимп имаше само един Търговски град, но със засилването на търговията между Демокрацията и световете по Вътрешната граница той започна да расте във всички посоки — включително и нагоре. И един ден, без някой да знае точно как, той стана гигантски град, приютил почти два милиона души и вероятно петдесет хиляди от различни раси, пътнически и търговски център с наистина омировски мащаби. Имаше четири космодрума и два хангара в орбита, като всеки от тях можеше да побере повече от хиляда кораба, които са прекалено големи или тежки, за да кацнат на повърхността на планетата. Освен това около сто квадратни километра точно на север от града бяха отделени за складиране на жито, предназначено за Демокрацията.

Наричаха града доста подходящо — Атина, и повечето от главните пътни артерии носеха имена, взети от „Илиада“ и „Одисея“. Притежаваше много от удобствата на Демокрацията, но въпреки размерите и богатствата си все още запазваше типичните черти на търговски град. Миньори в пъстри костюми и хазартни играчи отъркваха рамене с консервативно облечени бизнесмени, мрачни ловци на глави и убийци обитаваха баровете и свърталищата на наркомани, предприемачи от всички видове постоянно правеха планове как да си поделят милиардите, подслонени в сейфовете и хранилищата на две дузини малки и големи банки.

— Ама че място е този Олимп! — възкликна Силиконовото хлапе, докато той и Ломакс крачеха по тротоара край една от главните пътни артерии. — Погледни тези сгради, Гробокопачо!

— Просто сгради — сви рамене Ломакс.