Майк Резник - Перфектен убиец

— Искам да му кажеш, че ако следващият човек, който се изправи срещу мен, не е Маркиза, ще го сметна за директна атака от негова страна и две секунди по-късно заведението ще има нужда от нов барман.

— Сигурен ли си? — учуди се Малой — Искам да кажа, по дяволите, той не може нищо да направи, ако някой се опита да те убие.

— Кой мислиш е казал за мен на онези тримата? — отвърна Найтхоук гневно. — Приключих с подчинените. Ако Маркиза е наблизо, барманът ще знае как да се свърже с него.

Двата робота се върнаха да приберат пеленореца. Малой ги наблюдаваше, докато товарят тялото и се отдалечават, след което вдигна поглед. Изведнъж на люспестото му лице се изписа ужас.

— Ъ, няма да се наложи — каза той с треперещ глас.

Найтхоук проследи погледа на Малой. Един висок мъж се беше втренчил в него. Имаше буйна червена коса, светлосиви очи и най-квадратната челюст, която Найтхоук бе виждал. Беше висок около два метра, с широки рамене — як, без да е дебел, и притежаваше животинска грация, която рядко се срещаше при по-ниските хора. Имаше дълбок белег на лявата буза, който започваше от ъгълчето на окото му и свършваше върху челюстта. Но вместо да го прави странен или грозен, белегът като че ли допълваше обаянието му.

А мъжът действително имаше обаяние: като че ли изпълваше цялото помещение. Всичко в него беше по-голямо от самия живот. Не личеше да носи оръжие. Държеше бутилка извънземен ликьор в едната си ръка и празна чаша в другата.

Найтхоук веднага разбра, че това е Маркиз Куинсбъри. Тълпата се разцепи като по поръчка, докато огромният, червенокос мъж се приближаваше към масата.

— Ти си мъртъв — каза той на Малой, след което го игнорира като че ли беше някакво незначително насекомо и насочи вниманието си към Найтхоук. — Казваш се Джеферсън Найтхоук.

Джеф просто го гледаше.

— Убил си трима от моите хора.

Найтхоук не отговори.

— Май не си много приказлив, а? — попита Маркиза.

— Не чух никакви въпроси — отвърна Найтхоук.

Маркиза кимна одобрително.

— Добър отговор.

Той седна на масата, поръча една празна чаша и си наля от бутилката, която носеше.

— Искаш въпрос? Ей сега ще ти задам един.

Сините очи бяха приковани в тези на Найтхоук.

— Кой ти позволи да убиеш трима от моите хора в собственото ми казино?

— Те първи посегнаха към оръжията си.

— Това няма значение — каза Маркиза. — Те ми принадлежаха, а ти си ги убил. — Той направи зловеща пауза. — Как смяташ да компенсираш това?

— Ами, предполагам, че мога да намеря други трима глупаци и да ви ги доставя — отвърна Найтхоук.

— Наричаш хората ми глупаци?

— Да.

Маркиза го гледа известно време, след което се разсмя високо.

— Харесваш ми, Джеферсън Найтхоук. — Той поклати глава с престорена тъга. — Огорчен съм, че трябва да посоча точно теб като пример за глупак.

— Тогава не го правете — каза Найтхоук.

— Нямам избор — въздъхна Маркиза. — Колко дълго бих се задържал на поста си, ако позволявах на всеки да ухажва моята жена и да убива моите хора?

— Повече, отколкото ти остава, преди да умреш, ако не си тръгнеш веднага — каза Найтхоук и опря дулото на лазерния си пистолет в корема му под масата, където никой друг не го виждаше.

Маркиза беше слисан.

— Ще ме убиеш пред двеста свидетели?

— Предпочитам да не го правя.

Маркиза се ухили.

— Бих се обзаложил, че предпочиташ да не го правиш.

— От друга страна, нямам намерение да се оставя ти да ме убиеш пред двеста свидетели.

— Прибери пистолета — каза Маркиза. — Не съм въоръжен.

— Чух, че държиш на думата си — започна Найтхоук. — Обещай, че няма да ме убиеш и ще те пусна.

— Не мога да обещая такова нещо — усмихна се Маркиза. — Кой знае какво крие бъдещето? — Той се замисли за миг. — Но ти давам дума да не те убивам днес. Съгласен ли си?

Найтхоук кимна.

Маркиза стана, обърна се и тръгна да излиза. Точно когато Найтхоук помисли, че всичко е приключило или поне е отложено, той усети как някой сграбчва ръцете му, извива ги зад гърба и грубо го изправя на крака. Намери се неподвижен в ръцете на десетина души.

— Хубаво е да имаш приятели — каза Маркиза като се обърна отново към Найтхоук. — Но, разбира се, ти няма как да знаеш това.

Найтхоук направи гримаса и за момент погледът му попадна върху Малой, който не беше помръднал, откакто Маркиза беше влезе в казиното.

— Той? — Маркиза се разтресе от презрителен смях. — Това не е приятел, това е паразит.