Майк Резник - Раят

Реших да започна с простичък въпрос:

— Защо променихте името си Робърт Прекина на Буко Пепон?

— Робърт е човешко име, а аз не съм човек. Буко беше името на дядо ми.

— А Пепон?

Той вдигна рамене.

— Прищявка. Прекарах петнайсет години на Делурос VIII, говорейки за свободата на Пепони, затова си избрах име, което хората да свързват с моя свят.

Погледнах го право в големите котешки очи.

— Рано или късно ще трябва да ви попитам дали сте имали нещо общо с калакалите.

— Не, господин Брийн, нямах нищо общо с тях. Целта ни беше една и съща, но не одобрявах методите им.

— Какво значи Калакала?

Той вдигна рамене красноречиво.

— Нямам представа.

— Не е ли дума от богодския?

— Не е дума от нито един език на Пепони.

— Това означава, че някой я е създал. Кой?

— Наистина не знам. Вероятно Джеймс Празнар. Той беше техният главнокомандващ.

— Същият, на когото е кръстено авеню „Празнар“ в центъра ли?

Той кимна.

— Всеки народ има нужда от своите герои. Той беше голям борец за свобода.

— Мислех, че не одобрявате калакалите.

— Техните методи, а не тяхната цел, господин Брийн — повтори той. — Знаете ли, четях и препрочитах „Изселниците“ с интерес, но там сте пропуснал един много съществен факт.

— Така ли? И кой е той?

— По време на Кризата Калакала са били убити по-малко от петстотин човеци, но над осемдесет хиляди богоди.

— Доколкото знам, повече от половината от тях са били верни на колониалното правителство и са били убити от самите калакали — изтъкнах.

— Именно затова трябва да приемете моята неосведоменост по всички въпроси за Калакала, включително и за значението на думата — отвърна Пепон. — Никога не бих насърчил един богода да убие друг.

— Не съм казал, че не ви вярвам. — Забелязах, че не съм довършил коняка си и отпих от чашата. — Някой предположи, че думата Калакала е била възприета, защото се помни много лесно. А вие можете ли да се сетите и за друга причина?

— Да. Тъй като не съществува в нито един диалект, мисля, че са искали да служи за боен вик на всички племена.

— Но не се е получило така.

— Не.

— Сигурно доста горчилка е останала от факта, че другите племена не са подкрепили богодите?

— Прекалено много — призна Пепон. — Опитах се да сплотя моето правителство, но трябва да направя много повече… Моите собствени привърженици са наскърбени, че поканих членове на всички племена да участват в правителството и че не посочих някой богода за вицепрезидент. — Той въздъхна. — Някой ден ще ги накарам да разберат, че вече не съм богода, а гражданин на Пепони, който просто се е родил в племето на богодите.

Мислех да го попитам дали знае кой е убил Сам Джимана, младия политик от племето кия, за когото Мастерсън ми бе споменал по-рано през деня. Реших, че ще е прекалено безочливо, затова през следващите няколко минути го разпитвах за плановете му за колективни ферми, напоителни проекти, туристически бюра и така нататък.

Накрая отново погледна часовника си.

— Опасявам се, че се налага да сложа край на нашия разговор, господин Брийн.

— Ще можем ли да продължим утре?

Той поклати глава.

— Не. Трябва да летя до Големия западен континент. Ще говорим пак, като се върна.

— И кога ще бъде това?

— Да се надяваме, че ще е след седмица, но не повече от две. — Той стана и ме изпрати до вратата. — А сега, господин Брийн, време е да ви кажа довиждане. И още веднъж повтарям колко се радвам, че приехте поканата ми.

— Къде ще се срещна с новия си придружител?

Той се усмихна.

— Точно зад вратата. Очаква ви.

— О?

— Дори енергичните мъже като Иън Мастерсън се нуждаят от почивка. — После добави: — Трябва да ви предупредя, че външният вид на новия ви придружител може да ви учуди, но е интелигентен и компетентен младеж с голямо бъдеще пред себе си.

— Защо да ме учуди?

— Голяма част от моя народ се присъедини към така нареченото Пуристическо движение. Според тях Пепони е омърсен от продължителното ни общуване с хората и са възприели различни модели племенно облекло като форма на протест.

— Не е опасен, нали? — попитах нервно.

Пепон се разсмя.

— Скъпи ми господин Брийн, той кара превозно средство, произведено на Спика II, апартаментът му е пълен с техническите чудеса на хората и е получил образованието си на човешки свят… Никой от Пуристическото движение всъщност не иска да се върне към живота в пустошта. Просто демонстрират гордостта си от нашата раса. Облеклото им е чиста прищявка и с времето ще я надживеят.