Майк Резник - Раят

— Срещал ли си я?

Той поклати глава.

— Не. Пристигнах тук сутринта и същия следобед се качих в планините, преследвайки калакали с отряд воини соротоби, като нито един от тях не говореше земния език. — После се изсмя. — Добре, че не намерих нито един бунтовник през първата седмица. Нямаше да направя разлика между него и собствените си дигита.

— Как научи езика? — попитах, когато бирите ни пристигнаха.

— Докато си вършех работата.

— Искаш да кажеш, че те изпратиха горе в планините без познания върху територията или езика? — попитах и опитах бирата, която ми се стори малко кисела.

— Бяха отчаяни — отвърна той. — Освен това езикът на соротобите е лесен за учене. Отне ми само пет седмици.

— А как се справяше дотогава? Как те разбираха?

— Не беше толкова трудно — отвърна безгрижно Мастерсън. — Когато чуеш изстрели, изкрещяваш „Залегни“ и се хвърляш на земята. Тези, които учат по-трудно, не получават втора възможност.

— И после стана бодигард на Пепон?

— Не точно. Беше освободен три-четири години след края на битките. Опитах най-различни работи: туристически гид, горски пазач, строител по пътищата и всичко, за което можах да се сетя и за което плащаха добре. Но когато освободиха Пепон, стана ясно, че Републиката ще се оттегли и че го е избрала да управлява планетата. Тогава, както вече ти казах, разбрах, че искам ли да остана тук, ще се нуждая от покровител.

— А защо не го пазиш сега? — попитах.

Забелязах, че двама местни жителя с правителствени куфарчета влязоха в бара и ги заведоха до една маса.

— Службата му за сигурност наброява осемдесет служители — десетина чуждоземци, останалите сме хора. Освен това когато не говори пред публика, не му трябват повече от половин дузина от нас. Щом не пазим Стареца, изпълняваме други задачи. — Той ми се усмихна. — А настоящата ми задача си ти.

— Но моят живот не е в опасност!

Внезапно осъзнах, че един от най-добрите убийци на Пепони е избран за мой компаньон.

— Разбира се, че не — отвърна развеселено той. — Но когато работиш за правителството, правиш каквото ти кажат, а на мен ми казаха да бъда на твое разположение с колата си, докато не пратят за теб. И — добави, сякаш току-що му хрумна, — да се грижа за сметките.

— Е, наистина го оценявам. Но ми се иска да знам защо съм тук.

— Забавлявай се, докато можеш. Щом веднъж се срещнеш с тях, сигурно ще затънеш до гуша в работа. — Той допи бирата си. — Искаш ли да се разходим из града?

— Безопасно ли е?

— Не говоря за тази част, през която минахме. Мислех да те преведа през „Рая на туристите“. Предполагам, че всеки трябва да го види поне веднъж.

— Защо не?

Аз се изправих.

— Не си допи бирата — забеляза той.

— Изпих достатъчно.

— Отвратителна е, нали?

— Тогава защо я изпи?

— Това е единствената марка, която може да се намери тук — отговори той.

— Един конкурент лесно може да спечели пазара.

Той се изхили.

— Един конкурент лесно би загубил тестисите си.

— Не разбирам.

— Буко Пепон притежава бирената компания.

— О!

Стигнахме до парадния вход на хотела.

— Още нещо — обади се Мастерсън точно преди да излезем.

— Какво?

— Ако имаш някакви въпроси, които могат да се изтълкуват като политически, понижавай гласа си, щом наоколо има дигита. Наричат това място демокрация, но не е — дигитата са доста чувствителни на тема критика от расата, която си мислят, че са отхвърлили.

После излезе в огрения от слънчева светлина топъл ден и аз го последвах, искаше ми се да бях облякъл по-леки дрехи. Тръгнахме наляво и успях да видя огромните хотели и служебни сгради, издигащи се от равната земя на около километър и половина в далечината.

— Защо „Роял“ е построен толкова далеч от центъра?

— Не е — отвърна Мастерсън. — Центърът беше тук… Първият космодрум бил само на шестстотин метра. След това, когато трафикът стана по-натоварен, построиха сегашния космодрум и градът започна да се разраства натам. Лично аз мисля, че разположението му дава възможност истинската провинциална атмосфера на „Роял“ да се запази. Поне не те хваща клаустрофобия, когато се разхождаш из дворовете. Мразя да чувствам как някоя от тези грозни сгради да се надвесва над мен.

Видях огромно здание от другата страна на улицата — в него влизаха и излизаха стотици пепони, и аз попитах какво е.

— Университетът „Буко Пепон“ — отвърна Мастерсън. — Около две хиляди студенти го завършват всяка година.