Майк Резник - Раят

— Пепони ли? — повторих любопитно.

— Предполага се, че Буко Пепон е Бащата на свободата — и след като фигуративно всички са деца на Пепон, решиха, че искат да ги наричаме пепони. Причинява доста объркване обаче.

— Представям си.

Запали колата и започна да маневрира из гъстия трафик на космодрума. Изведнъж видях град Беренджи на няколко километра пред нас, издигащ се сред обкръжаващата го савана.

— Забележително — отбелязах, докато минавахме покрай малко стадо от среброкожи, които ни оглеждаха по-скоро отегчено, отколкото любопитно.

— Наистина беше — съгласи се Мастерсън, — преди да се превърнем в Мека за застарели бизнесмени и техните полудели семейства с камери. — Той се ухили. — Знаеш ли, че отчасти ти си отговорен за всичко това?

— Така ли?

— Никой не бе чувал за Аугуст Хардуик преди твоята книга. Сега всеки иска да види местата, за които споменаваш.

— Трябва да се извиня или да се окича с лаври?

— Зависи с кого говориш по въпроса — отвърна уклончиво Мастерсън и посочи към самотен гръмотръс, който пасеше спокойно на петдесет метра от пътя. — Когато дойдох тук преди трийсет години, можеше да се види някоя случайна котка-демон да дебне из улиците или на път от космодрума към града да се мине покрай петдесетина земни кораба. Най-високата сграда в Беренджи тогава беше четириетажната банка „Делурос“. — Той изкриви лице, гледайки напред. — А я се отледай сега! Само високи хотели и служебни сгради. — Изсумтя презрително. — Все едно си на Сириус V, Рузвелт III или Златника, а не на Пепони. Надявам се да ми позволят да ти покажа истинския Пепони.

— Което ме навежда на един въпрос.

— Какъв?

— Защо съм тук и по чия молба?

Той ме погледна изненадано.

— Не знаеш ли?

Поклатих глава.

— Знам само, че кабинетът на президента плаща сметките и че ти си моят екскурзовод и, доколкото разбирам, компаньон. Надявах се ти да ми кажеш нещо повече.

— Няма начин — отвърна Мастерсън, после ми хвърли един бърз поглед. — Винаги ли се втурваш през половината галактика, без да знаеш кой иска да се срещне с теб?

— Не. Но отдавна ми се искаше да посетя Пепони и това беше чудесна възможност… Не искам да проявявам нахалство, но не знаеш ли за кого работиш?

— Работя за Буко Пепон.

— Като какъв?

— Бодигард.

— Има ли нужда от такъв?

— Не още — отвърна Мастерсън. — Но рано или късно някой от дигитата ще реши, че може да свърши по-добра работа от Пепон, и тогава той ще се нуждае от всичките бодигардове, които може да си осигури.

— Забелязах, че току-що използва термина „дигита“. Мислех, че въобще не се одобрява тук.

— С тях не говоря така — отвърна той. — Само с хората.

Продължихме в мълчание няколко минути, през които изучавах околностите — видях животно в редките храсти и самотен местен жител да пасе стадото си бифкейкове. Жилищата бяха или сламени колиби, или разнебитени стари бараки, на повечето от които липсваха прозорци и дори врати. Никъде не се виждаше боклук, затова заключих, че тукашните вредители — нощните убийци, вечерните щъркели и другите такива, го изяждат всяка вечер, а вероятно и някои от по-гладните местни жители им помагат.

— Знаеш ли — обади се накрая Мастерсън, — обзалагам се, че Стареца те е извикал.

— Стареца?

— Буко Пепон.

— Мислех, че всички са против използването на човешки имена и прякори за местните жители.

— За всеки друг местен жител — да — подчерта Мастерсън. — Но не и Буко Пепон. Той е един диг, с когото човешката раса би се гордяла. — После се ухили. — Освен това обича да го наричат Стареца, Бог знае защо.

— И ти мислиш, че самият Пепон иска да ме види?

— Логично предположение.

— Не ти ли каза?

— Има доста по-добри начини да запълва времето си от разговори със службата за сигурност. Получавам заповедите си по каналния ред.

— Тогава защо мислиш, че Пепон иска да ме види, а не някой друг? — настоях.

— Това, че не ти разпънахме червен килим или че не накарахме десет хиляди пепони да се правят на войници в някоя идиотска церемония в чест на пристигането ти… Стареца е уверен във властта си и не държи на помпозността и формалността като своите подчинени. — Мастерсън се изсмя. — Трябва да видиш срещите, които провежда с членовете на кабинета си. Всички освен него изглеждат като на маскараден бал с онези безупречно изгладени военни униформи и редици с медали, сякаш са водили бойни действия, по-големи от битка срещу шайка разбойници с копия. Един от тях дори забравя в кой век сме и понякога се появява на заседанията с напудрена перука!