Майк Резник - Раят

— О? И какво?

— Искаше да напиша неговата биография.

— Толкова ли е суетен?

— Че кой политик не е? А и една биография, написана от диг, нямаше да се продава никъде, освен на Пепони. Но с автор човек щеше да се разпострани из Републиката и да насърчи повече инвестиции и имиграция — особено ако беше написана след Кризата, а още повече ако го освобождаваше от отговорността за нея.

— Как реагира на отказа ви?

— Той никога не ме помоли направо. Правеше твърде явни намеци, но когато го освободиха, беше прекалено зает с агитиране за независимост и сформиране на правителство, за да мисли за това. Все още си кореспондирахме от време на време и той продължаваше да намеква за биографията понякога, но знаеше, че няма да го направя. Мисля, че го предлагаше по-скоро от учтивост, отколкото със сериозната надежда, че ще премисля.

— А защо не я написахте? В края на краищата сте приели поръчката да напишете биографията на Куинси, а не сте била съгласна с неговата политика.

— Не я написах, защото чувствам, че един автор трябва да познава темата и матералите: всяка книга за Буко Пепон трябваше непременно да опише и Пепони, а аз не познавах планетата. Бяха минали повече от трийсет години, откакто я напуснах, и днешната Пепони не бе тази, която помнех. Моята Пепони съществуваше в „Дните на Пепони“, в албумите ми с холограми и в дневниците на баща ми. — Тя изведнъж се изправи. — Което ми напомни, че именно те са причината да си тук. Сега ще ти ги донеса.

Излезе от стаята, после се върна с четири дебели кожени томчета, нежно притискайки ги до гърдите си. Приближи до дивана и ми ги подаде.

— На места са зацапани — предупреди ме тя, — а и почеркът му не е съвсем четлив. — Взе томчето най-отгоре, започна да го разлиства и спря малко преди средата. — Виждаш ли това? — тя посочи отпечатък от лапичка. — Това е на една малка котка-демон, която баща ми донесе веднъж вкъщи, след като застреля майката, убила много от нашия добитък. Гледахме я почти пет месеца, преди да умре. Не зная някоя котка-демон да е оцеляла по-дълго в плен, независимо от възрастта.

Прелисти отново страниците и се спря на груба рисунка на лицето на местен жител със сложна украса върху него.

— Това е сибони. Козината върху лицето му е оформена в бойните шарки на войната — обясни тя. — Беше някакъв дребен вожд на име Чачма и близък приятел на баща ми. Бях назначила внука му за свой надзирател за няколко години, щом се върнах от колежа на Делурос VIII.

Тя прелисти и другите томове, за да ми покаже най-интересните моменти от историята на Пепони: рисунка на изключително редкия див козел на Хардуик, вече изчезнал; петна от кръв, когато баща є убил саванен дявол, който го нападнал на собствената му веранда, а после описал случката, преди да измие кръвта от ръцете си; притиснато между две страници лежеше истинско поизбеляло златисточервено перо от птица, която баща є убил, но никога не успял да идентифицира. В края на първия дневник имаше фонетични транскрипции на езиците на богодите, сибоните и соротобите, от времето, когато баща є се опитвал да научи различните местни диалекти.

— Опасявам се, че не мога да ти позволя да ги вземеш със себе си — извини се тя. — Но мога да накарам Нора да направи копия, ако подпишеш споразумение да ги използваш само за проучвания и никога да не се опитваш да ги публикуваш.

— С удоволствие ще подпиша такова споразумение — отвърнах. — Но като се има предвид тяхното историческо значение, не мислите ли, че трябва да бъдат публикувани някой ден?

— Ще бъдат. Уговорих се с моя издател да ги издаде заедно с моите собствени дневници след смъртта ми.

— Ще представляват необикновено четиво — уверих я.

— Само за учените с вманиачен интерес към историята на Пепони. Никой от нас не очаква дневниците му за Пепони да бъдат публикувани, а и на тях им липсва изтънчеността на литературния език. Едва устоявам на изкушението да ги пренапиша, но това наистина би нарушило историческото им значение, ако имат такова.

Извика Нора, подаде є томчетата и я накара да направи копия.

— Тя ще работи тук — каза Аманда, — така че защо не се преместим във всекидневната?

Станах и я последвах.

— Мога ли да ти предложа нещо за пиене, Матю?

— Не точно сега, благодаря — отказах и се настаних на огромно меко кресло.

— Изглеждаш доста замислен — отбеляза тя, след като бях мълчал известно време.

— Мислех си за Нора — признах.

— И какво за нея?

— Тя ме озадачава.