Майк Резник - Раят

— Чудя се защо Уилкс не ми каза…

— Вероятно защото е свикнал да пази тайни.

— Не разбирам.

— Било решено да се запази в тайна от калакалите, че Великата човешка магьосница е умряла — обясни Аманда. — Погребали я тайно, а Уилкс убил двамата є следотърсачи доради, за да не издадат никога това, което знаели. По-късно каза на всички, че Фелисия била нападната от засада и ранена в планината. Мисля, че тогава започнаха да изрязват инициалите на Фелисия върху труповете на калакалите, а може да са го правили и по-рано.

— Ако е била такава тайна, защо е казал на вас?

— Не ми каза, докато бяхме на Пепони. Но двайсет години след края на войната не е необходимо да се пазят толкова стриктно военните тайни и той си позволи да го спомене при едно посещение при мен. Дотогава повечето от нас си мислеха, че Фелисия се е била до края на Кризата, а после се е върнала на Полукс IV, въпреки че никой не я намери, за да є даде медалите, с които бе наградена.

Изпих виното си и се облегнах удобно назад, премисляйки чутото. И тогава ми хрумна друг въпрос.

— Знаете ли — започнах внимателно, — говорите за всеки друг, но никога не споменахте за своята роля по време на Кризата.

— Беше твърде неопределена.

— В какъв смисъл?

— Сприятелих се с Буко Пепон в колежа на Делурос. Бях организирала програми за ваксиниране и обучение не само за своите богоди, а и за повечето, които живееха в Зелените земи. Освен това, както личи от моята биография на комодор Куинси, мислех, че тяхната политика, която временно бе в полза на колонистите, накрая ще доведе до катастрофа. Всъщност бях една от малкото колонисти, които подкрепяха правата на местното население преди Кризата. Когато причините за избухването на Калакала станаха известни, лоялността ми се раздвои: не одобрявах методите им, но бях съгласна с целите им. Не исках да ги избиват, но не исках и да ме убият. Затова напуснах планетата и по време на Кризата живях на Рузвелт III… Съпругът ми остана и се би. Убиха го на планината Хардуик около три месеца след моето заминаване.

На двора повя хладен бриз и Аманда предложи да се преместим в кабинета за кафето. Последвах я и се разположихме на дълъг диван, а тя продължи да разказва.

— Кореспондирах си с Буко Пепон по време на Кризата. — Усмихна се при спомена. — По-късно ми каза, че единствено моите писма не били цензурирани.

— За какво му пишехте? — попитах. Нора влезе със сребърен поднос и ни наля кафе.

— В няколко писма му описах жестокостта и от двете страни на конфликта, в други споделих надеждата си за правителството, което бих искала да видя един ден на Пепони — отвърна тя. — Но в повечето пишех за малките неща, които ми липсваха на Рузвелт III и които знаех, че му липсват в затвора: великолепните залези в Зелените земи, как целият свят се събуждаше за живот, щом започнеха продължителните дъждове, за куция див козел, който отгледах като домашен любимец, за безсмисленото избиване на земни кораби… Пишех за общите ни спомени и чувства. Много от тия спомени по-късно станаха част от „Дните на Пепони“.

— А Пепон? Той за какво ви пишеше?

— За почти същите неща, но разбира се, бе по-загрижен от насоката, в която ще се развива Пепони след Кризата. Всички очакваха да умре в онази малка гореща килия, но той сякаш знаеше дълбоко в душата си, че работата още не е приключила и че трябва да оцелее, за да поведе Пепони към независимостта. Сигурно единствено тази вяра го е крепяла.

— Запазихте ли писмата му?

— Предадох ги на Музея на Беренджи преди няколко години.

— Иска ми се да ги видя.

— Ще се разочароваш — отвърна тя. — Говори земния език по-добре, отколкото го пише… и разбира се, писмата му бяха доста цензурирани. — Тя помълча, като че се колебаеше дали да сподели нещо или не. Накрая добави: — Унищожих последните четири, които ми изпрати.

— Защо?

— Бяха написани, след като му казах, че вероятно няма да се върна на Пепони. Разубеждаваше ме толкова пламенно, че си помислих да не ги изтълкуват погрешно, затова ги изгорих.

— А защо толкова настояваше да се върнете?

— Предполагам, че единствен той от всички богоди можеше да предвиди какво ще се случи, ако колонистите си тръгнат след обявяването на Независимостта. И други планети сме изоставяли в миналото — селскостопански светове със сериозни промени в климата, миньорски светове с изчерпани ресурси, и всеки от тях се е връщал към полуварварско съществуване след изтеглянето на технологиите ни… Тъй като бях написала биографията на Куинси и някои други книги, аз се откроявах сред другите заселници хора, а освен това бях второ поколение колонист. Можех да се превърна в доста подходящ символ, който той да дава за пример — човек, чието семейство бе на планетата почти от самото начало и който иска да остане при правителство от местното население. — Тя се усмихна. — А имаше и още нещо…